ЗА ИСТИНСКАТА ВЯРА

За истинската вяра

Окултно-мистичен етюд

Печатница “Светлина” – Бургас, 1937 г.

“А вярата е даване твърда увереност на ония неща, за които се надяваме, убеждаване за неща, които не се виждат.”

(Посл. Евреи  1 1.1)

Сегашният свят е в голяма страхотна безпътица, защото въпреки материални придобивки от миналото и многочислеността на управителните му философски систе­ми, до сега той гине в неверие и неразбранщина (неразбиране, неосмисляне). Неверието е грях (Ев. Йоан 19, 9). Неверието е осквернение (Тит. 1, 15). Неверието произхожда от лукаво сърце (Евреи 3, 12).

Първото условие за истинското познание на вярата е правия път, пътя на съвестта. Граф Лев Толстой дума: „За да може човек да живее добре, той трябва да знае какво е длъжен да прави и какво да не прави. За

да знае това, нужна е вяра. Вярата е зна­ние какво нещо е човекът и защо той живее на света. И такава вяра е имало и има у всички разумни люде.” А следването по пътя на съвестта е равносилно на съгласуване нашия практичен разум с вътрешния глас на духа в гърдите ни: човекът и духът да бъдат една плът, така че да няма повече двоумие и раздвоение, а единомислие. И тъй, онова, което нашата съкровена приро­да е съчетала вследствие своите усилия да бъде разумният човек едно с живущия в него Христов дух, да не може по странични и външни причини да се разлъчва и със своите множество опити, съгласуващи духовното със земното, човек ще натрупа суров материал за изграждане двореца на вярата. Заповядано е да имаме вяра (Ев.Марко 11, 22). Моисеевите писания изискват вяра (Деян. 24, 14). Евангелието я изисква (Ев. Марко 1, 15).

§ 2. „Може да има различни вери, но истинската вяра е една” - дума Емануил Кант. Човешкият разум е така устроен, щото без особени усилия да различава светлината от тъмнината, истината от лъжата, добродетелта от порока и пр. Човек разсъдлив знае кой е истински закон и кой лъжлив. Човек интелнгентен умее да постави себе
си на подходно (подходящо) място. А освен това, както разсъдливият човек, така и интелигентният може да предвижда какво е в състояние да оскверни запазеното чисто място в душата му — съвестта.

Така, в миналото човечеството е живяло езически живот, сетне иде епохата на Стария завет и най-после — в наши дни — живее Но­вият завет. И през вековете хората са мо­гли да различат истинската вяра от лъжли­вата. Обикновено понятието „вяра” има значение на „предположение". Ние сме склонни, според на­шето предварително обоснование, да мислим, че из­вестно нещо ще стане тъй и тъй... Значението на вярата е като значение на хипотеза. Често пъти и авторитетът на една личност има значение на отно­сителна истинност или вяра.

Ала това понятието за вярата не е пълно и не изразява самата истина. То е вехтозаветно и не мо­же да се избави от философското съмнение. Тъй вярваше Тома Близнец: „Докато не видя, няма да повярвам.” Между това, тая ерзац вяра е начало на истинската.

 Тъй човекът е напредвал от век на век. И колко има още да напредва, та да отдели окончателно истинското от лъжливо­то и да познае Бога.

§ 3. Човешките пороци, отклонения в живота, грехове и грешки ни отдалечават от вярата. Ето защо е нужно да се вслушваме по-често в гласовете на пророците, ясновид­ците и боговдъхновените люде, които възвестяват царството Божие на земята, което е и царство на вярата, надеждата и любовта. Бог е светлина. Вярата заедно с другитедобродетели ни открива това. Гдето е вярата, там няма тъмнина. Вярата е равносилна на ясновидско познание. “Вярата е духовна светлина” (Ев. Йоан. 12, 36) “Светиите във  вяра живеят”  (Посл. Галат. 2, 29).

В статията „Интуиция и разум” (“Фило­соф. Преглед”, год. I, с. 489) проф. Димитър Михалчев казва: “Компетентността на логическото мислене е била не един път оспор­вана особено в ония области на нашия живот, в които съзнанието има работа с вярата и с  ценностите изобщо."

§ 4. „Истинската вяра е една — любов към всичко живо” - дума Ибрахим Кордовски. Вярата не е чужда на другите доброде­тели. В пороците човек не знае околния свят, а в светлината на добродетелите (особено – на вярата) той познава себе си, ближ­ния си и Бога.

Като казва Ибр. Кордовски, че истинска­та вяра е любов към всичко живо, иска ли да ни покаже, че еднаква трябва да бъде любовта на  човека към човека и любовта на човека  към нищожното,   незначителното и малознайно животно? Не е ли любовта, пък  и вярата, на степени? — На това правилно би могло да се отговори: човек    е  отговорен за всички свои постъпки към братята човеци и към низмените (низшите)   твари. Ако последните не може да почита и уважава като  разумни без­смъртни същества, той е длъжен да ги оби­ча и  да не им  пречи  по   техния   еволюционен път. Всичко живо носи   своята   карма. Ако не ни е възможно да понесем кармата на животните (понеже  сме   претоварени    в тая греховна  преходна епоха със своя и др.  човешка карма), то поне да не създаваме мъчнотии чрез своята зверщина и убийства над беззащитния животински мир.

§ 5. „Всяка вяра е само отговор на това: как да живея на света, не пред хората, а пред Онзи, който ме е пратил на света. „Така характеризува вярата един виден съвременен философ и писател. И когато човек се намира в необясними мъчнотии, когато е срещу спънки и беди по своя път, когато се тревожи по главоломните въпроси на живота — неволно обръща очи на горе и устата му шепнат молитва. Това по­казва, че добродетелта вяра е необходима и че трябва да се отстранят всички пагубни мисли, докарващи съмнение, душевен смут и отчаяние. Съмнението, душевният смут и отчаянието са отрова - отравят истинската вяра. Ако не ги отстраним от нашия астрален полет, няма да разберем и нищо друго: нашето отдалечаване от Божествената светлина, чрез която водим истински непорочен живот. Тука е важно качеството на живота, чрез чийто тласък се изменя количеството около нас.

”Вярата се противи на лукавите” (I Петр. 5, 9). “С молитва тя прокужда съмнението” (Лука 17, 5) “Вярата е  нужна в борбата” (I Тимот 1,18).

Философът Е. Кант изтиква малко знанието, за да даде място на вярата. В съчин. “Критика на чистия разум" Кант въвежда на широка основа нравствената вяра, почиваща на нравствения закон понеже смята, че човешкото знание не е достатъчно и не е съвършено.

§ 6. “Ако човек зле живее, то е само защото такъв човек няма вяра. Същото бива и с цели народи. Ако един народ живее зле, то е само защото е изгубил вя­рата си.” Така пише италианецът Мадзини. Всеки човек на земята има божествено и духовно предназначение, за да възкръсне от околното мъртвило. Същото може да се рече и за народите. И те не съществуват случай­но, а се ръководят през вековете от Хри­ста Спасителя, с Неговите сънаследници. Защото не е определено от съдбата на всеки народ да воюва със съседа си и да изтребва своите поданици, ада търси и работи за мира, та да даде своя духовен дял в обща­та човешка съкровищница. (Пример: Испания)

§ 7. „Ние скърбим,— дума Мартино, — за гдето не можем вече да вярваме в туй, в което са вярвали нашите бащи. Трябва не да скърбим за това, а да се стараем да установим в себе си такава вяра, в която да можем да вярваме също така твърдо, както нашите бащи са вярвали в своята. “Вярата със скръб се изпитва” (I Петр., б—7). “Тя води към покаяние” (Лука 24, 47). “Опитът за вяра иска търпение” (Йон. 1, 3).

Нашите бащи може да са вярвали (и те са имали своите разумни основания за това), разглеждайки многостранната истина само от една страна. Ние днес разглеждаме многостранната истина от друга страна. „То­ва е познание отчасти”, както казва ап. Павел. Когато се срещнем лице срещу лице с Христа, тогава ще знаем в пълнота. То­гава ще имаме и положителна вяра в пълнотата.

Няма защо да скърбим, че сме били на погрешен път относно вярата, а да се стараем с помисъл, реч и дело да установим равновесие в духовния си мир и да укрепим вярата.

§ 8. В Индийска Вемана пише: „Ако някоя вяра учи, че трябва да се отказваме от тоя живот заради вечния живот, тя е лъжлива вяра. Не може човек да се отказва от тоя живот заради вечния живот, защо­то вечния живот го има вече в тоя живот.” “Вярата е духовен живот” (Йоан, 20,31). “Вярата е вечен живот” (Йоан, 3,15). “Вярата е наследство на обещанието” (Евреи, 6,12). “Вярата е плодовита “(I Солун. 1,3).

Разумът никога не може до ни убеди, че съществуването на един какъвто и да е пред­мет включва в себе си съществуването и на друг предмет. Значи, когато от впечатлението за един предмет преминаваме към представата за друг предмет или към вярата в един д ру г предмет, ние се водим не от разума, а от привичката или от един принцип на свър­зване предстивите (Doord Gume — Tractat uber die Menschener Natur V.Th.I Teiess 131),

Човешкият живот в своето минало, настояще и бъдеще е някаква притча. А ние сме дълбокомислени човеци, ще разберем само настоящето. Ние живеем интензивно разумно само сега.

С миналото имаме връзки, но то е да­дено неизменяемо, изцяло. Миналото е непокътната. Бъдещето? Когато искаме да го обхванем дори като истински прорицатели и пророци, то има нещо, което ни смущава и от което се боим. Това е нашият аналитичен разум, в своите прозрения за бъднината - слаб и немощен.

Вярата повече дружи с интуицията. И чрез нея играе пророческа роля. Според Кабала буква на вярата е “В”, ала вяра има още в буквите “Н” и “Р”.(Вж. кн. „Седем основни добродетели” изд. на Пс. О. стр. 37).

§ 9. В Послание към Евреи (гл. 11,6) ап. Павел пише: „А без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които го търсят”.

Божеството трябва да бъде за разумна­та единица. Със средоточие на всичко здраво, добродетелно и идеално. Тогава Бог би благоволил на такава разумна единица да се открие, да бъде познаваем и познат. Тогава човек би могъл да каже: „Блажени са очите, които виждат това, което истинно вярващите виждат.”

Каква награда се дава на приближените до Бога?— Наслада на добродетелната душа, която знае чистотата на чувствата; блажен­ство на чистия ум, който знае озарението на истината.

§ 10. В Старозаветната книга Числа (гл. 13, ст. 31) четем: “Но Халев (един от съгледателите, определени от Моисея за Ханаан) успокояваше народа пред Моисея думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.” Халев е вярвал здраво в моралните сили на еврейския народ. Подобно и днес, всред тия големи мъчнотии по целия свят, само духовните хора вярват в своите сили, понеже знаят, че страданията и изпитанията ще се скратят и ще настъпи скоро мир и радост в душите. Вярата при масовите бедствия, които днес нравствено чистят света, стои вън при вратата на човешкото съзнание.

Тя е готова да влезе и не сама, но с друга някоя сродна добродетел.

Давид Юм в съчинението си „Трактат върху човешката природа” изтъква вярата като главен фактор при най-важните моменти в овладяване дейстаителността от страна на човешкия разум.

§ 11. В Старозоветната книга Иов (гл. 19, ст. 22) четем как тоя велик страдалец и символ на търпението дума: „Но зная аз, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тая моя скапва­ща се кожа.”

Днес също измъченото и страдащо от проказа човечество би трябвало да се обър­не към Господа и да изкаже твърдата си увереност, че Той ще отнеме тежкия му товар. Тогава само, при такова издигнато съзна­ние, ще дойде благодатта от Горе и ще по­чива над всички народи, племена и езици.

§ 12. В Старозаветната книга на пророк Даниил (гл. З, ст. 17) четем: „Нашия Бог, комуто ние служим, е силен да ни спаси от горещата огнена пещ, и от твоята ръка, царю, ще ни избави.” Така са говорили на Новуходоносор тримата смели момци Седрах, Мисах и Авденаго, които по-сетне за „непо­корство пред светския закон” хвърлили в гореща пещ, но Бог по чудо ги запазил от огъня.

Всяка година хората от света гледат нестинарските игри в с. Вургари, Кости и др. села в Бургаско, които с вяра и молитвени заклинания гасят разплавена жерава и огъня не ги засяга, понеже природните духове саламандри са изгонени в момента от своята стихия.

“Вярата е дело Божие” (Деян. 11, 21). “Вярата е дар от Св. Дух” (Коринт. 12, 9). “Вярата е освещение”(Деян. Апост. 15, 9).

§ 13. В Ев. Матея (гл. 16, ст. 16) четем: Симон Петър отговори и рече: „Ти си Христос, Синът на живия Бог”.

Учениците на Иисуса, зървайки както всички тогавашни евреи в превъплъщенията на човеците на обикновеното познание и да разбере, че в Иисус има дух Христов. Само Петър по интуиция и дълбока праволинейна вяра разбрал истината.

§ 14, В Ев. Лука (гл. VII, ст. 50) четем: “И Той рече на жената: Твоята вяра те спаси; иди си с миром.”

Божията благодат —не трябва да се за­бравя това—полага ръце на греховния сляп свят: тя иска тоя свят да прогледа. Ала между тоя грешен свят има едни, които ние, недалековидните люде, смятаме за недостойни да вкусят Божието опрощение. Ние смятаме, че те са непоправими, ала Божията милост минава границата на недопустимото и тя, по свои неотгадаеми съображения, опроща­ва на върли стари грешници, зарекли се ве­че да не грешат. Христос се жертвува заради грешниците, за да им даде величавия пример: да повярват, че и за тях има спа­сение по пътя на добротворството и чистотата.

§ 15. В Еванг. Иоаново (гл. 1, 49) четем: „Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си цар Израилев”. Вярващият здраво, подобно на Натанаил, няма лукавство. Липсата на това лукавство прави човека яснозрящ. По пътя на ясновидството Натанаил познава, че в Иисус живее Духът на съвършенството.

Който вярва   здраво, не  е безверник. “Безверникът  е   закъсняло сърце”  (Лука, 25).  “Неверникът отстъпва   от   Бога”  (Евреи, 3, 12). “Неверникът  умира   в   грях” (Йоан.  8, 24).

Ето защо човек е длъжен да върви по пътя на нравственото очистване, както заповядват всички религии, та да може добре да познава нещата, събитията и людете. Още повече е длъжен да върви в нравствения път християнинът, за да може с вяра и прозрение да улесни пътя си и да достигне щастие. Тогава се намира ляк на всички душев­ни болки.

§ 16. Най-много съдейства на истинската вяра ясновидството. В Ев. Иоаново (гл. 4, ст. 39) четем:

„И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила.”

Ясновидец става човек, що е възлюбил невидимия по-добър свят. Такъв да­ва мило и драго, за да му се отворят духовните очи, та да разшири своя умствен и нравствен кръгозор и да не погине. Такъв вярва, за да продължи доброчестината на духовния си живот.

Както обикновеният  човек с  просто физическо зрение иска да проникне в смисъ­ла на необикновените съновидения и да ги разтълкува, така и ясновидецът с погледа си, проникващ в четвърто измерение, се старае да отгадае тайнствените писмена и знаци на астралните и ментални видения, като достига екстаза на вярата.

„Действителността — разсъждава Фридрих Хайнрих Якоби (1743—1819) — от какъвто и  род и да е тя, не се съзнава — в нея може са­мо да се вярва и тя може само да се усеща. Разсъдъкът разбира само отношенията, а достоверността на съществуването се получава само по пътя на опита и вярата. Органите на вярата — те са и истинските източници на познанието — са сетивата и разумът: първият възприема естестве­ното, вторият (вярата) възприема свърхестественото; на разсъдъка остава само разделянето и свързването данните на интуицията.”

§ 17. „Тя (Марта) Му дума: да, Господи аз вярвамъ, че Ти си Христос, Син Божий, който иде на света” (Ев. Йоан. 11, 27). Марта, сестрата на покойния Иисусов приятел, вярва, че Иисус е Христос. Защо? Тя обича дълбоко брата си Лазар и не може да се помири, че той е вече мъртъв. Тя е видяла мно­го чудеса на Иисуса, който е бил близък на семейството. Тя не може да се съмнява повече в дълбочината на любящата си душа, че Иис. Христос ще направи всичко, за да върне на земята Лазаря.

Увереност и  непоколебимост като Мартината е сама по себе една духовна дарба. Чрез такава дарба несъвършеният човешки разум се утвърждава в здравите истини на природата.

§ 18. След дълги наблюдения, опити, чудеса и личби, най-после и учениците Иисусови стават вярващи люде. В Ев. Иоаново (гл. 16, ст. 30) четем: „Сега разбираме, че знаеш всичко и нямаш нужда да те пита някой. Поради това вярваме, че си от Бога излязал.”

Иисусовата вяра в Бога Отца е била тъй голяма, че Той е получавал всички окултно-мистични знания изобилно. Той е бил наситен със знания и чудодейност, която е пръскала наоколо неочаквана слава, благо­приятна и угодна на Горния мир.

§ 19. Пътят на съвременната наука е опитно изследване, анализиране чрез хладния разум. Нам. Фламарион дума: „И все пак човешкият ум е едничкият сигуренъ и надежден фар в тъмната пустиня около нас.” Известният съвременен художник на перо­то и философ-реалист Лев Толстой в книгата си „Път на живота” застъпва гледището, че разумът трябва да проверява положението на вярата. Ала Толстой прекомерно се е осланял на човешкия разум. Той пише (стр. 28 на цит. книга): “Разказите за чудесата не могат да потвърдят ис­тината. Не разказите, но даже пред очите ми да възкръсне човек от гроба и да хвръкне на небето и от там да ме уверява, че 2X2=5, аз пак не бих му повярвал.” Толстой, който със странна упоритост се е стремил към очистване на живота си, не се е покорил достатъчно, не се е смирил със Съвършения, в когото са възможни чу­десата. Никой човек не допуска в аритме­тиката, че 2 Х 2=5, но всеки математик знае много добре, че +∞=- ∞. И едното, и другото математическо изрежение стои зад пределите на човешкия резум, но все пак съществува.

И Тома Близнец (Еа. Йоан. гл. 20 ст. 14—29), когото можем да смятаме (на наш език казано) за представител на научното dubitemus (мислене/ познание/съсловие) повярва, че Иисус Христос е възкръснал. Граф Толстой и цялата школа добри братя “толстоисти” имат тоя съществен недостатък: те не допускат чудесата,отхвърлят обясняващия ги окултизъм, съмняват се в ясновидството и други дарби. С една реч, толстоистите благовестват само ограничената рахитична вяра на обикновения ум, който е далеч, твърде далеч от тайните Божии. Ето защо философията на Толстой е половинчата, недостатъчна.

“Чудесата изявяват славата Бо­жия” (Йоан, 11, 4). “Чудесата са дела Божии” (Йоан, 9, 3).  “Чудесата произвеждат  вяра” (Йоан, 2 23) “Чу­десата са средства за разпространение Еванг.” (Деян. 8, 9).

§ 20. Познанията, откровенията, святостта и добротата, свързани с истинската вяра, могат да ни служат винаги в практическия живот. Тия съображения са накарали първи­те апостоли (Деян. Апостол. гл. 6) да отделят седем души с добро поведение, кои­то да поставят при разпределяне храната за всекидневните дажби — прехраната. С това апостолите са признали официално службата на Марта (Ев.Йоан. 11, 5).

Днешното окултно-мистично движение, съз­дадено от Пс. О. и други сродни организации, се намесва чрез „братските трапези” при духовни сбирки и чрез „кооперациите” в икономическия живот.

Какво нещо е братска трапеза? Да се съберат духовни братя и сестри на обяд или вечеря и след искрената молитва, да се нахранят за подкрепа на тялото и неговите сили. Братските трапези със своята духовна радост подкрепят истинската вяра.

Какво нещо е кооперация? — Съгласу­ване между духовни люде да се улесняват икономически с покупко-продажба на необ­ходимите за живота стоки и продукти. При това необходима е вяра, че лицата, натоваре­ни с тая служба, са честни, добри, набожни и работят със свят Дух, както някогашните дякони (Деян. Апост. гл. 6) Неверници, лъжци и крадци са разорители на коопера­цията. И как тогава ще успее в живота ед­на кооперация, която храни неверници, лъж­ци и крадци?

§ 21. Днешното свещеничество се измъчва от търгашеството на попщината. На народа са нужни образцови свещеници, които се покоряват на вярата (Деян.Апост. 6, 7).

Изпълненият с вяра свещеник върши требите на християнството не като чиновник, а като медиум на Светия Дух. Истинският свещеник е равноценен на светия и чрез своите множество добри дела се издига по чин пред Бога.

§ 22. Съвременното християнство стои далеч от Основателя си. Вън от това, че има враждуващи помежду си православни, католици и протестанти, но се навъдиха и множество секти! Причината за крамолите, деленията и слабостите на земната църква е главно безверието — вярата от ден на ден е по-оскъдна в самото духовенство от всички поделения на воюващата земна църква.

Съвсем друго е било положението при Апостолската църква. Един пример: Филип благовести на етиопянина, говори му разпалено за Христа и като всеки ясновидец - знае, че неговият събеседник - велможа ще повярва в Христа Иисуса и ще се кръсти (Деян. Апостол. 8,37) Така се разбира, че „без вяра не мо­же да се угоди Богу.”

§ 23. Цялата здрава основа на убедителното проповедничество е изградена от светиите, угодниците Божии, мъчениците за Христа. Един пример за вярващ мъж ни дава Светото Писание в лицето на Павловия помощник Варнава —„мъж добър, изпълнен с Дух Свети и с вяра” (Деян. Апостол. 11, 24).

Такива войници Христови са оросили земята с кръвта си, за да дойде великият и бележит день на Господа.

§ 24. Черното магьосничество, което е доста разпространено по села и градове меж­ду народа, много лесно може да се пръсне от силно вярващ в Господа. Вярващият знае заклинания и молитви, чраз които действа и пропъжда злото. А това е от голяма полза за доброто учение. Апостол Павел като е ослепил времен­но черномагьосника Елима, който е изкривявал Божиите пътища, направил е с това да се очудва и повярва проконсулът Сергий Павел, който е бил умен мъж (Деян. Апо­стол. 13,12)

Чистото Христово учение, което не е търсило общението на басовете, е спечелило на своя страна умните и влиятелни езичници.

§ 25. Модерният човек е окован с пъклени вериги. Той живее в мрачен затвор, лишен е от елементарна свобода. Най-многото, което би могъл да постигне със своите усилия е да достигне длъжността „тъмничен надзирател” - незавидна стражарска длъжност. Ала щом огрее за­твора духовната Светлина, затворникът на XX век ще извика, подобно на тъмничния стражар (Деян. Апостол. 16, 30): „Господари, какво трябва да правя, за да се спася? И ще му се каже: истинската здрава вяра ще те спаси.”

§ 26. В посл. към Римляни (Рим. 1 8} апостол Павел изказва задоволство и благодарност, че за вярата на римските християни се говорело по целия свят. (Посл.Колос. 1, 4;  I  Солун. 1, 3)

А защо днес не се говори много за вярата на някой народ? Дали не, защото религията е вече „частно дело”, както се из­разява К. Маркс или явление отживяло вече времето си? — Истината е тая: всред това

равнодушие по важните въпроси на живота и всред големия разкош и преситеността на имотните класи, се заражда вярата на обидените. И не само заради тях, но за да се яви пред човечеството, доколкото проявява усърдие за наука и напредък — да дой­де царството Божие на земята.

§ 27.  Във II посл. кьм Тимотея (гл. 1, 5) апостол Павел казва: „И като си спомням за твоята нелицемерна вяра, която по-рано я имаше у баба ти Лоида и майка ти Евника, а, убеден съм, я има и в тебе.”

В България израства ново поколение в началото на XX-ия век. Твърде малко вяра остана в тия млади хора, момчета и моми­чета. Всичкото зло на века (войни, материализъм, поквара на добрите нрави) се струпа върху тях. Нищо положително не остана от бащите и майките, които живееха с чистата нравственост от преди Освобождението. Сега никой не знае какво иска Бог. Никой не хае за кристалното учение на Иисуса Христа. А Небето си отдръпна благоволението от земните жители. Жени като Лоида и Евника рядко се срещат в момента и подобна на тяхната вяра по села и по градове не се намира.

§ 28. Самият ап. Павел, най-енергичният от апостолите, особено между езичниците казва за себе си: „С добрия подвиг се подвизах,    пътя    свърших,   вярата опазих”  (II Тимот. 4, 7).

В пътя на ап. Павел, тъй обилен с примери за един добър християнин, се виж­да една нечувана енергия за добротворство, религиозна просвета и чудодейна проповед. Той още с пътуването си до Дамаск (когато ослепява и става ясновидец) хвърля в пъкъла своето зло и не се върна към него никога вече. С право той е могъл да чака “венеца на правдата, който ще му даде Господ в съдния ден.”

§ 29. В посл. към Евреи (гл.11, ст. 4, 5, 7, 8, 11, 17, 20, 21, 22, 23, 31 и пр.ап.) Па­вел говори за ветхозаветни люде, които благодарение на вярата  „угасили огнена сила, избегнали острието на меч, от немощни станали крепки, били силни на война, обърна­ли на бяг чужди пълчища и пр.

Всички народи имат своята голяма или малка вяра, но средоточие на вярата е Гор­ният Иерусалим.

§ 30. „Ако духът на болния (казва Барвел в ок.-мист. Списание “The Lancet” XI, 1858) е подчинен на твърдото убеждение, че той трябва да оздревее, то неминуемо оздравява.” (Сравни Ев. Мат. 17, 20; Марко 9, 23).

Здравето е основа на живота и трябва да се пази. Тялото само се крепи в здраве и мощ, но понякога настъпва превес на пакостните външни сили и човек пада болен. Вярата се явява на помощ и лекува. Както духът възкръсва от мъртвите, така и тялото възкръсва от мъчнотиите, тревогите и болестите, благодарение на вярата. Един лъкар с подбит авторитет, който е всял съмнение в своя болнен не може да оздрави тоя последния, макар да го лекува с най-ефикасни лякове.

„Сега да пристъпим, — казва Ж. М. Шарко в книгата си “Лечебна вяра” (вж. моята книга „7 основни добродетели” стр. 35) — към образа на елементите, означаващи лечебната вяра. Лечебната вяра се проявява предимно в религиозните светилища. Във всички времена са съществували чудотворци, които като почнем от Симон маг, свършим с княз Хохенлое в началото на миналото столетие, и включим тук дякон Парис, са имали дар да правят тъй нареч. чудесни изцеления, като внушават лечебна вяра. Мнозина от тия чудотворци, като са били духовни лица, основали светилища, и чудесата що са вършили приживе, умножавали са се при гробниците им. Наистина, заслужава да се забележи, че в религиозни­те светилища са се обръщали с молба не към самото Божество, а към неговите пророци или ученици. Те са били всякога простосмъртни, заслужили сами с живота си да бъдат причислени към лика на светиите, възвеличени от чудесата им. Интересно е да се констатира, че неколцина от тези чудотворци са страдали от такива също бо­лести, които те по-късно почнали да лекуват (Св. Франциск Азиски, Св. Тереза, храмовете на които стоят в първите редове между тия, гдето стават чудеса.”

§ 31. Credo qua absurdum est. (Вярвам, защото е безсмислено). Това са думи на за­падния църковен учител Тертулиян. Това не трябва да се разбира в смисъл, че за изява на невидими окултни неща е нужно да оглупее или обезумее човек.

Пътят на ок.-мистичните чудеса при едно научно изследване от чистите духом люде е път достатъчно сигурен и гарантиран. Именно тия чудеса съединяват научното принудително издирване със свободния полет на вярата. Не трябва да се смесва вярата с понятието наивност, сляпа неразумна, без­контролна доверчивост: човешкият ум е ед­на надеждна сила, която иска, може би, окастряне, а не изцяло отхвърляне. Ние сме длъжни да стоим здраво на краката си, дори и в отвъдната област. Малко реализъм е все пак уместен. Бог не ще глупци, а умни люде. Нали Иисус Христос каза: „Бъдете хитри като змиите”?

Знанието (не съвременното знание на материалистичната наука) предполага също вяра, макар и в по-слаба и непълна форма. Знанието е доверие към ограничен земен кръгозор. Аналитичният разум, печелещ знания и опитност, е като търнокоп - дей­ства на едно място. В занятията с наука­ човек стои на едно малко местице, от гдето не се вижда всичко. Вярата на окултиста е също знание:  знание чрез окултна вяра се дава, и при това висше и пълно, поглед широк и всеобемен, близък на вечността. Научното знание на съвременния свят познава действителността, но не раз­бира ограничеността, болезнеността и суетността на тая действителност. В дълбока окултно-мистична смисъл знанието и вярата са едно: знанието е вяра, вярата е знание. Нали и едното, и другото имат Божествен произход?

§ 32. Дж. Стюард Мил казва: „Човешкото същество е заобиколено с тейнственост. Ограничената област на постигнатия от нас опит прилича на малък остров  всреъ безпределния океан, който ни застрашава и в същото време ни дразни въображението с безпределната си тайна. Също така и на­шето земно съществуване е малък остров в относително безпределното  пространство и безкрайното  време.”

Ние трябва да вярваме в нашата наука, която всеки ден все повече и повече твори. Ала суровият материал, грамадата подлежаща на проучване е голяма, извънредно голяма. Един ден положителната, опитната наука ще се слее с тайнствената област на непроученото, неизвестното. Ако не вярваме това,

напразен е всеки научен опит, всека кабинетна и лабораторна работа. Вярата не може да бъде ограничена, както и синаповото зрънце, което колкото и да е малко пораства голям храст.

§ 33. Херберт Спенсър мисли; „Всред тайните, които колкото повече изучаваме, толкова по-тъмни стават, едно е несъмнено ясно, че човек навсякъде усеща присътствието на вечния Творец, който е създал всичко, що съществува.”

Вярата намира добра почва и основа в световните тайни. Тя е един вид трем в Соломоновия храм. През вековете ще се намерят всякога люде да търсят пътищата на вярата и да искат обяснение за своите съмнения. По тоя начин се върви всекога напред.

§ 34. Ученият англичанин   Иеремия Тайлор казва: „Религиозните въпроси не могат да бъдатъ предмет на препирни и недора­зумения. Религията се основава на вярата, но нашата вяра, за съжаление, поражда препирни и служи на нашите дребни интереси; появили са се партии, които встъпват в жестока борба една срещу друга. Когато говориш, че тоя принадлежи към някоя религия, то раз­бираме, че той принадлежи към известна секта, без да се вземат под внимание ония жизнени принципи, в които се придържа човек; а хората, които ревностно пазят интересите на партията и ги уважават и ценят, не са всякога в дълбочината на душа­та си истински последователи на тая вяра, която изповядват.”

Ако сектантите на разните църкви имат за основа десетте заповеди Божии, разликата между тях и официалната църква не е голяма. Спасението обаче, не е в разделението, което едни с делата си, а други с думите си създават. Спасението може да засегне и сектанти, за голяма жалост на „православните” изповедници.

§ 35. А прсфесор Хъксли, един от върлите поддържници на Чарлз Дарвин, ето какво говори за типа на вярващия човек „Стига да си спомним за идеалния тип на истинския християнин, преизпълнен с търпе­ние, справедливост, състрадание към човешките слабости, с готовност към саможер­тва, с високонравствена чистота и брагородство — за типа, нарисуван от апостолите, който е послужил на мъчениците за идеал на непоколебима вяра, който ги е накарал да си дадат живота за тая вяра и да се борят заради нея със силните на деня — стига да направим това, казвам, за да признаем християнската религия като най-велик фактор в историята на цялото човечество. От горното се разбира, че изпълнение­то на един високонраствен акт се длъжи на пълната всепроникваща вяра, която обе­щава нов живот, служейки безкористно на Бога денем и нощем. За тая вяра мечтае днес четверодневния Лазар — погребаното човечество.

С една реч, вярата е низходяща про ява на факти и събития от отвъдния свят, при които се внася идейно раздъление сред физическия свят и човешко недоумение.

Share this page