Ницшеянство или духознание

§ 1. Без съмнение, миналото столетие, богато с технически изобретения, ни даде два крупни великана на мисълта: индивидуалистът Фридрих Нитче (Ницше) (1844—1901) и анархистът Лев Н. Толстой. И двамата играят една важна роля около пещерата на Витлиемския Цар и сякаш се радват от неговото рождение, и сякаш желаят да му се поклонят. Ала това всъщност не е така. . .

Ние тука ще разгледаме Ницше не само като философ, отличаващ се с глъбина на мисъл­та, но и като личност по-разностранна. Ницше е феномен, който ни се налага със своята многостранност и оригиналност. Обаянието на него­вата реч е познато на младежта: с нея той мами неопитните души и ги въвлича в своите мрежи, които се оказват не всякога златни.

Израз на противоречия в земята на мъртвите, каквото представя нашата планета, „многозвучен" както го наричат някои негови кри­тици, Ницше е гений, който страда от липса на убедително съзвучие във философската си система.

Теософите го величаят за неговия „свръх-човек";   аристократите  го ценят  за  неговата горда мисъл, поетите вземат образци от него­вата обаятелна поезия;*) (*) У нас също имаме писатели, които подражават, ако не по дълбочина на израза, то поне по стил на Фр. Ницше. Още Пенчо Славейков в своите няколко песни  от немски поети (Всемирна библиотека №26—28), нарича Ницше „Прометей на нашите дни — окован във веригите на  своята собствена мисъл". Според самата изповед на П. Славейкова, никой майстор на художественото слово не се е въздигнал с такъв горд и вратоломен полет в бездната на любовта и  презрението, както тоя възхитен безумец, убиец на Бога и химнопевец на свърхчовека. В „Заратустра” Ницше ни посветява в културата на бъдещето и ни сочи великолепния възход на едно по-висше съзнание, под чиито лучи посевите на живота ще са за благодат на човечеството". П. Славейков е ницшеанец не само като поет и затова с възхита прибавя: „Не на тълпата!" Въз основа на същото тоя селски аристократ наричаше българите фасулковци, може би - донегде с право, може би и за своя собствена характеристика.

Друг един подражател на Ницше е талантливият автор на „Богомилски легенди"— Николай Райнов. Кол­кото изящен е той в тия легенди, толкова тежък и несмилаем по стил е в по-сетнешните си творби. Разгър­нете кн. „Видения и сказания из древна България", „Кни­га за царете", „Градът поема на тайните" и вие ще срещнете твърдата храна на непонятна тавтология, навикът да се говори само за скъпоценни камъни, змии и голи жени, а под предлог, че се разправя за съвършени неща (напр. „Градът") ще се натъкнете на кошмарни съ­нища, подлунна мъгла и затъпено чувство, загубило възможност да разпознава доброто и злото.

Н. Райнов е 3-й преводач на кн. „Тъй рече Заратустра”. Въпреки че в нея се разправя, как авторът е бил добре разбран от преводача, тоя превод е лош по стил, макар че е използвал доста много езикът на Библията. В превода на Дечев, макар и непълен (само I и II част), „Тъй рече Заратустра” има много по-смис­лени изрази.

Колкото за Райнов и неговото ницшеанство добре ще е да се прочете критичн. бележка на Ив. Грозев във в. „Напредъ" брой 66, год. 1 (2.Х. 919 г.). ние, обаче, за неговия бунт в мисловната област и за това, че си е позволил да разорява стари и изпитани ценности, ще го съдим. Ние ще го съдим в името на окултната истина, спрямо която той се явява като паднал ангел; ще го съдим от името на Духознанието, като Салман библейски,   който разруши Ветарвел в деня на битвата (IV кн. Царете, гл. 18, гл. 19).

Неговият шумен маниер в изложението издава повече женствената страна на душата му или предимството на поета пред мислителя; не­говото прекомерно възхваление на волята, властолюбието, коравосърдечието и пр. сродни бе­лези на творческия дух, изтъкват пасивна на­тура.

        И наистина, възпитанието на Ницше е било ръководено от жени — роднини, които са го на­правили женствен, нежен и поклонник пред силата, не само по характер, но и по философ­ски схващания.

Ето защо в нашето разбиране на тоя мислещ гигант ние трябва да се съобразяваме с тая женственост, на която е присъщо кокетството на живата реч и слога и чиито изложени истини трябва да приемаме описани с по-бледи краски. Това в интереса на истината.

§ 2. На пръв поглед Ницше се явява танатист (който поддържа, че човек има смъртна душа), безбожник, антихрист и горещ привърженик на един своеобразен материализъм.**)

**) Соц.-демократите, повечето от които поддържат философския материалистичен светоглед, макар че не им ха­ресва Ницше като краен индивидуалист, често пъти заемат мисли и цитати от неговите съчинения. Това, раз­бира се, става, за да се събори буржоазния строй по-скоро. . .  Ала не виждат ли тия противобуржоазни борци, че тържеството на „симпатичния, доблестния" Ницше ще бъде за пролетарията по-грозна тирания от оная на буржоазията? (Виж „Очерки по философия на биологията" от д-р Ас. Златаров стр. 48).

Всъщност, със своите многообразни съждения по жизнените въпроси за човека той се рисува като религиозен човек, изпълнен с вяра за друг един свят, далеч по-съвършен от съвременния нам. Един от Ницшевите добри критици  Алоиз Рил  така се произ­нася за Ницшевото учение:   „В сферата на Ницшевите идеи учението за свръхчовека заема мястото на философия на религията. Ницше бе религиозно настроена натура;  в него имаше  чувство на благоговение, и дори   неговият  атеизъм (безбожие) е проникнат от религиозна страстност". Ницше по нагон чувства каква голяма загуба би сполетяло човечеството от липсата на вяра в Бога. В книгата си „Весела наука" по тоя случай   възклицава: „Най-свещеното и мощното, което е  ималов света, е умряло от изтичане на кръвта му под нашия нож.   Не е ли много голямо   величието на тоя подвиг за нас? Не трябва ли и ние да станем богове, за да бъдем достойни   за   него?"   Тия   редове   ни наумяват богоборството   на   библейския   Яков, на когото Господ най-сетне рекъл: „Защо питаш за името ми?" И благословил   го  там и нарекъл името му Израил  (крепък в Бога). (Битие гл.XXXII ст. 24—30).

Фр. Ницше е оставил цялостна философска система. За връзките му с окултизма и мистицизма можем да съдим по отделни места и откъслеци, заети от произведенията му, а главно от капиталната му поема на живота „Тъй рече Заратустра". Тая книга е предназначена „за всекиго и никого" и, наистина, в нея има мъдрост, желателна за изучване от всекиго, па има и глупости, които не са за никого и които човек трябва внимателно с маша да отдели от доброто и полезното за духа. Някои от почитателите на „Тъй рече Заратустра" смятат тая книга за пето евангелие, а сам философът ка­зва за нея, че дал на човечеството най-дълбоката книга, която притежава". Алоиз Рил я на­рича сполучливо „Антибиблия на Нитче" и поста­вя като епиграф пред нея думите на библейската змия: „Ще бъдете като богове".

Ницше проповядва свърхчовека. Ала какво трябва да се разбира под понятието свръхчовек?***)

***) Напредъкът е свойствен на всяка човешка душа. Да стане същество много по-добро, отколкото е в сегаш­но време — това е в реда на нещата за всяка разумна единица. „Ако това действително той иска, то и може, а ако може, то е и длъжен. Поради това идеята за свръх човека, оценявана от формална страна като иманентен идеал, като постоянен и непреодолим стремеж на човека към ценното, необятното, мощното в човешката личност, напълно се съгласява с християнския идеал. Последният най-добре е изразен в заповедта на Спа­сителя : „Бъдете съвършени, както и вашият Небесен Отец е съвършен" (Еванг. Мат. V гл.,  ст. 48).

(Собр. соч. С. Соловьева, т. VIII, с. 313). Неотдавна, един от сериозните теософисти Лев Успенски, автор на математ. съчинение „Четвертое измерение" е държал в Петроград лекция по въпроса за свръхчовека. Успенски разглежда свръхчовека от нравствено гледище: „свръхчовекът — това е бедната духовно личност. Във всеки човек сега се бори маймуната и свръхчовекът и потребно е да се отдели едното от другото".

Ницше заема понятието свръхчовек от Гьотевия Фауст и го развива до нещо обширно и обемисто"; у Ницше тая дума добива особна смисъл. Това не е само една платоновска идея за човека, която на зе­мята не може да се въплъти; това не е някакво крилато надземно или небесно същество, взето от някое свещено Писание или виждано от ясновидец; свръхчовекът на Ницше е създание на една висша порода човеци и, както сам твърди в кн. си „Произход на нравствеността", е вярно тълкувание на мисълта: „Всичко, което е съществувало досега, е създавало нещо по-висше от себе си". Свръхчовекът на Ницше е все пак рожба на материалните земни условия, една вие­ща плът (защото той не допуска безсмъртие на духа), която превишава умствено и духовно съвремения човек. „Човекът е въже, обтегнато между животното и свръхчовека". Ако се приеме отхвърленото мнение на Ориген от вселенските църковни събори, че човекът е някогаси паднал ангел, то по обратен път тоя същи човек — най-умното същество на земята — ще трябва да се върне с течение на вековете и  да  стане   пак разумност от ангелската раса. Ала Ницше  иска да бъде далеч от всяка метафизика или по-право, той не иска да борави  и  „свещенодейства" в една област, която отвлича вниманието на земния населник. Ницшевият свръхчовек  не се нуждае от небе и духовно слънце, той е откъснат (според желанието на своя създател) от тайнственото и съкровеното и желае да упра­влява с твърдост, радвайки се сам на себе си. Дали тоя свърхчовек е оправдал  висшата надежда на философа? — Много е съмнително, тъй като висшето същество, което някога би  се ро­дило на земята   като наследник  на  жалкия чо­век, не ще представя тип,  описан  с  несполучливите бои на един несъвършен майстор. В своите дълбоки (не навсякъде) мисли Ницше се явява духопосредник на различни светли духове от 20—24 духовен клас. Духознанието ни казва, че човек, посветен в XX дух. клас се явява като изповедник на повдигнатия народ. В тоя клас човек може  да предотврати    опастността от пропусната невнимателна реч. По-голямото взиране в Ницшевите афориз­ми ни навежда на мисълта, че когато се е  намирал в поетичен възторг и е служил за оръдие на „някой метафизичен гост", Ницше е имал ударът на праведник, който   носи  милост на грешниците. Въздигнат напътидо XX духовен клас, той е минавал невредим и турените от лукавите пълчища примки старателно еизбягвал. С други думи казано, Ницше   трябва да благодари на своя поетичен дар, който не го е оставил да   бъде логичен до края мъдрец, за да не изпадне до явно недомислие   или нетърпимо противоречие. В първите години на своята духовна дейност, когато се намирал под влиянието на Шопенхауеровия романтичен песимизъм, Ницше е виждал в изкуството и рели­гията сили, които придават на битието изглед на вековечност и несъкрушимост. По-сетне, в книгата „Антихрист" и др., той се нахвърля на религията и се мъчи с един замах да унищо­жи всичките й построения. В книгата му „Произ­хода на трагедията"   и оная за музикалния гений Вагнер, Ницше е всецяло под обаянието на ро­мантичната метафизика на изкуството; по-сетне той почна да клони към позитивизма и на мястото на Дионисия постави Сократа. Тогава почна да се  надсмива на художниците (забравяйки, че сам е такъв) и да казва: „Художниците прославят   религиозните и философски заблуди на човечеството” (Виж  кн. „Човешкото, пречовешкото", 220 афоризъм). И в кн. „Тъй рече   Заратустра" той твърде рязко заявява: „Всички поети лъжат и подправят виното си"  (виж „Тъй рече  Заратустра", превод П. Слав. стр. 123). Отначало Ницше е отъждествявал културата с изкуството,  после той вижда идеала на културата в познанието и открито твърди: „Ще дойде вре­ме, когато за нравственото и умственото развитие „Възпоменанията"  на Сократа ще се счита   за много по-полезна книга от Библията”.

В XXII духовен клас, в който се е нами­рал понякога Ницше при своите поетични възтор­зи, той научва мистичната сила на мълчанието, на това мълчание, което се изразява чрез вечността. Заратустра проповядва свръхчовека и поу­чава своите ученици на мъдрост, но и за него настъпва „най-тихият час" („Тъй рече Заратустра" прев.Пенчо Слав., стр. 142), когато проповедникът се готви да се отдръпне в себе си, да се отда­лечи от хората и да заживее в самота, както по-рано (сравни самото начало I гл., когато Зара­тустра се наслаждава цели 10 год. на своя дух и своята самотност и не му омръзнало това).

В ХХШ духовен клас духовете са поставяли своя медиум да определя разумността у другите. В тоя клас той намира, че целта на човечест­вото не е в крайните резултати, а в тези вис­ши екземпляри хора, които то произвожда. В тоя духовен клас Ницше споделя мнението на Арт. Шопенхауер, че историята не ни дава оно­ва, което задоволява жаждущия дух; и се стреми да превърне историята в чиста наука.

В XXIV духовен клас Ницше е могъл да обсегне небесните пластове и е надзъртал в местата, скрити за обикнов. човешко око, гдето обитават пророците и гениите на човечеството. И можем ли да се съмняваме за това, знаейки че авторът на „Тъй рече Заратустра" е също автор на следните разкошни и дълбокомислени изрази:

1. Моята мъдрост отдавна е започнала да се сгъстява подобно на облак, тя става все по-тиха и по-мрачна. Тъй става с всяка  мъдрост, която ще трябва да роди някога мълния.

2. Настанала е нощ:  всички водоскоци говорят гръмко. И моята душа е също водоскок. Настанала е нощ: пробуждат се песните  на влюбените. И моята душа е също песен на влюбен.

3. Всичко велико избягва пазарите и славата.

4. Силната и благородна воля е най-прекрас­ното растение на земята : цялата страна може да почива спокойно под такова дърво.

5. Крачката  на правдивия е подобна на ка­зана дума.

6. Само там, гдето има гробове е възможно и възраждане.

7. И  често има повече храброст в това да се  въздържиш  и отминеш, та да се запазиш за по-достоен враг.

Такива и др. подобни мисли, изказани от Ницше, имат дълговечността на пословици и съдържат много мъдрост в малко думи. Само тях да е написал той, би било достатъчно да му спечелят безсмъртието.

§ 3. По всичко многостранно в живота на Фр. Ницше иде да се заключи, че той е бил даровит духопосредник. Леон Денис ни разправя в книгата си „Бележити медиуми" за много исто­рически лица, които са работили в областта на живота, явно чувствайки намесата на невидими разумности. Иисус се е ръководил от съветите на Св. Дух; същото се твърди от апостолите. Господ говори на планината Тавер с Мойсей и Илия, а множество души го заобикалят. По-сетне Той дава следния съвет на своите ученици: „Не­дейте се грижи как или какво ще говорите, за­щото ще ви се даде в онзи час какво да гово­рите, защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца Вашего, който говори във вас" (Ев. Матея, гл. Х, ст. 19—20).

Мохамед, който също е имал общение с невидимите, ето какво ни уверява в свещената за мюсюлманите книга — Коран: „Вашият съотечественик, о, корайшити, не е никак заблуден; той не е бил никога завладяван — коранът е откровение, което му е дадено. Ужасният му го е преподал. Той е открил на Божия раб това, което е имал да открива. Сърцето на Мо­хамед не лъже. Мохамед го е видял. Бартелеми Сентилери като разглежда езика, с който е написан корана и като го сравнява с учение­то и възпитанието на Мохамед, дохожда до за­ключение, че тая книга е диктувана от ангел и съставя най-хубавият паметник на ислямизма.

Хр. Колумб при откриване на Америка съ­що е бил ръководен от дух. Roselly de Lorques в книгата си за великия откривател (стр. 465) съобщава: „В часовете на най-големи мъчнотии Колумб е слушал един непознат глас, който шепнел на ухото му: „Бог желае името ти да се прочуе и се прослави из цял свят; ще ти се дадат ключовете на всички до­сега неизвестни пристанища на океана, които сега са затворени с яки вериги. Жана Д'Арк е била също духопосредница. Тя е знаела и чувствала това: „Изпратена съм от Бога, от светците и светиците на рая и славната небесна църква; намирам се под тяхно ръководство; на тая не­бесна църква подлагам всичките си дела и всич­ко, що правя или ще направя." (Procés, том I, стр. 162—172).

Всички хероични и велики поети почват песните си с едно призоваване на боговете или музата, а пригласяните богове т. е. Духовете - вдъх­новители отговарят на приглашението. Така са писани Илиада, Одисея, Енеида и пр.

Питагор така определя вдъхновението на поетите: „То е внушение дадено от духовете, които ни откриват бъдащето и тайните неща." Без съмнение Данте Алигери е медиум. Него­вата „Божествена комедия" еедно странстване из съкровения свят. Торквато Тасо ни уверява, че обширната му епопея „Освободеният Йерусалим" е била написана под влиянието на Божест­вено вдъхновение. Виктор Юго, като говори за Шекспир, уверява, че той се занимавал с магия, а хубавите страници от неговите съчинения се дължат на диктовката от дух.

Има ли въобще прекрасно литературно произведение без намесата на тайнственото? „Хамлет”, „Макбет”, „Ад” от Данте и пр. ни представят чудесни сцени, гдето се движат разни ви­дения. Алфред де Мюсе е виждал духове и слушал разни тайнствени гласове. Жорж Санд и г-жа Коле описват с най-големи подробности тая страна от живота на поета.

Хенри Хайне, пишейки през 1821  г. трагедията си „Уйлям Рактив" ето какво осветление дава върху своята книжовна работа: „Догдето пишех, погълнат от мислите си, ми се чинеше, че слушам едно шумтение и трептение на крила. Кога­то разказах тоя случай на приятелите си, млади берлински поети, те, удивени се погледнаха по­между си по един особен начин и всички едногласно ми казаха, че никога подобно нещо не им се е случило."

Пол Адам, един от най-плодотворните писатели в наше време, много ясно се изразява за своето духопосредство: „Аз бях,  казва   той,  силен пишещ ме­диум; силата, която ме вдъхновяваше, притежа­ваше такава физична мощ,  щото принуждаваше молива   ми да се качва свободно по наведената от тежестта на ръката ми хартия, въпреки законите на теготението. Тая невидима сила вижда­ше не само миналото, което аз не знаех, но още притежаваше Божието предвиждане. Нейните предсказания бяха поразителни със своето осъществяване, защото иначе нищо не можеше да ме направи да ги предвидя аз сам от себе си." Ала ето какво казва за поетичното обсебване и вдъхновение великият   антихрист,  безбожник и модерен садукей — Ницше:  „Има ли   някой в края на 19 век ясно понятие за това, което поетите от силните  векове са наричали вдъхнове­ние? Ако ли не, аз ще го опиша. При най-мал­кия остатък от суеверие, човек едва ли би отърсил от себе си мисълта, че той е само въплощение, само уста или медиум на свърхестествени сили. Понятието откровение — в тая смисъл, че внезапно, с неизразима сигурност и тънкота, нещо   става видимо и  достъпно за слуха; нещо, което покъртва до глъбини — изра­зява същността на тоя факт.  Човек слуша, — не дири; — взема — не пита, кой дава; като мълния блесне мисъл, излага си формата; избор аз никога не съм имал и не съм се   колебал. Един възторг, чийто напън се излива напъти в сълзи, при който стъпката, ту бърза, ту се бави; едно съвършено излизане   извън себе си с най-ясно съзнание  за безброй  тънки тръпки чак до пръстите на нозете; една бездна от щастие, в която мъчителното и най-мрачното не работят като противовес, но като необходимо условие, като необходим цвят в един такъв поток светлина; един нагон  за ритмични от­ношения, който обхваща широки пространства от форми (продължителността,   потребността от един напрегнат ритъм, е почти мярка за си­лата на вдъхновението, един вид изравнение спроти неговия натиск и напрегнатост). Всичко става до висша степен недоброволно, ала като буря от чувство на свобода и необходимост, на мощ, на божественост. Непроизволността на образа, на си­мвола е най-чудното; човек вече няма понятие що е образ, що е символ, всичко се представя като най-близък, най-прав, най-прост израз. Като че ли наистина, както казва Заратустра, нещата идат от само себе си и искат да бъдат символи : „Тук идат всички  неща, умилкващи се при твоята реч и се ласкаят, защото искат да яздят на твоя гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина. Тук се разтварят слова­та на всяко битие и вратите на всяко слово; всяко битие иска да бъде слово, всяко създание иска от тебе да се научи да говори". — Това е моят опит от вдъхновението; не се съмнявам, че трябва човек да се върне хиляди столетия назад, за да намери някого, който би могъл да ми каже: това също е и мой опит. (Фр. Нитче — Esse homo — 1888 г.)

Умeло и подробно описание на вдъхнове­нието е тая Ницшева изповед. Той и на друго място казва, че пише само за себе си. „Mihi ipsi scripsi!" възклицава той всякога при завършек на някое свое произведение. Ала тоя път и ние знаем, че душата му в своята глъбина не е тъй безбожна, както сам я рисува.

Като величава последица на Ницшевото духопосредство може да ни послужи следната му вдъхновена мисъл: „Да, аз знам от гдe съм роден! Ненаситен, като пламък, аз горя и поглъщам себе си. Всичко, до което се допра, гори; всичко, което остава подир мене, се пре­връща във въглен. Несъмнено е, че аз съм пламък!"

Не говори ли Духът чрез тия редове?

§ 4. Разглеждайки мъдрословието на Ницше, ние неволно се спираме на Библейския стих: „Човешкото мъдруване е вражда против Бога". С помощта на Духовната наука ние ще се постараем да примирим враждата на тоя мъдрец против християнството, безсмъртието на душата и мира на тайнственото.

Ницше не е оставил цялостна завършена философска система.   Неговата философия, пре­пълнена с противоречия, е афористична, сиреч, състои от отделни силни възгледи, изказанивъв формата на пословици и подумки. Той  се старае в своите книги да обгърне съвременната действителност, тревожи се за недостатъците на днеш­но време и жадува, макар по своеобразен начин, за щастието  на човечеството. Ницше се е влиял силно от безнадеждната философия на Арт. Шопенхауер, дори е отишъл много по-далеч от последния: ако Шопенхауер свършва с безличното състояние на будическата нирвана, Ницше свършва с мрачния хаос на първоначал­ната материя. Най-голяма мирова скръб вее от тия разсъждения, засягащи преоценката от не­гова страна на всички ценности. Той се бои от състрадание към хората, проповядва твърдост, дори жестокосърдие, иска да си  наложи волята чрез властта на един недодялан ок.-мистич­но „свръхчовек" и в края на краищата из­лиза, че цялото човечество трябва да превие врат не пред Божествената любов, а пред една себелюбива управляваща Единица, която не разумява нито буква от закона за жертвата. Ницше разсъждава: „Не могат ли да се преоценят всички ценности? Може би, доброто е зло ? Може би, първоосновата на всичко да е лъжата? До сега никой даже по най-отдалечен начин, не се е поколебал да предпочете „доброто" пред „злото" в смисъл на полза; да предпо­четете плодотворността и значението за човека въобще (включително и бъдещето на човека). Какво, ако истината е в противоположното? Мо­же би, именно нравственността да пречи на чо­вечеството, за да достигне висша сила и красота. Никой още не знае, кое е прекрасно и кое не”.

Естествено, висшето Добро, което изучават окултно-мистичните школи, стои над доброто и злото, както се разбира от тясно себелюбиво чо­вешко становище. Ала да се смесва доброто, колкото и да е малозначително то, със злото, — това е най-малкото липса на установена мярка за пре­тегляне ценностите. Истината да се намира в противоположен край и първоосновата на всичко да е лъжата, — това звучи някак като хубав парадокс, изказан от поет („а поетите лъжат”, — казва самият Ницше), това никак не е стег­нато и здраво основоположение на мъдрец.

В кн. „Антихрист” Ницше пише: „Самото страдание става заразително по вината на състра­данието. Съжаление, което умножава страданията и запазва всичко жалко, е главно оръдие на декаденса (упадъка); то спомага за неговото усил­ване. Съжалението отрицава живота и го прави все повече достоен за отрицание". И в книгата за Вагнер той повтаря: „Нравствеността, осно­вана върху съжалението, отрича живота". В кн. „Тъй рече Заратустра" срещаме подобно изявле­ние: „Войната и мъжеството са извършили по­вече велики дела, отколкото любовта към ближния. Не вашето милосърдие, а храбростта е спасила до сега нещастните. Кое е по-добро? - пи­тате вие. Добро е да бъдеш храбър. Оставете малките момичета да казват, че доброто е това, което е красиво и трогателно.”

Храбростта е мъжка добродетел, отгова­ряща повече за физическата област; мъжеството е мъжка добродетел, отговаряща повече на подлунния свят. Защо да смесваме, както това прави Ницше, милосърдието с овчедушието или мекушавостта? Може би това „нечистоплът­но" милосърдие да е срещал философът меж­ду несъвършени люде на земята; от тук не трябва да вадим криво заключение, че войната стои над милосърдието и че е принесла добро на човечеството.

Какво е доброто от войните, може да види и сам Ницше (като дух), като разгледа опусто­шенията, разоренията и съсипията на Европа през 1914—1920 год. Каква благодат носи храбростта, може да се види от нечуваните оже­сточения на най-жестоката досега война — общо­европейската. Ако Ницше разглеждаше милосър­дието, свързано с благородството на духа и любовта на една чиста душа (добродетелите не могат да бъдат строго разграничени или разделни една от друга), нямаше да дохожда до нелепица.

Пак в „ Антихрист" той заявява: „Съжа­лението запазва и поддържа това, което е узряло за унищожение. . . Невъзможно е да станеш лекар на неизцеримото! Трябва да се блъсне това, което е само готово да падне. Слабите и несполучливите трябва да загинат." Природата, която дава живот на съществата, сама има грижата да запазва всичко живо от издребняване. Човек трябва да схване тоя ред на нещата и да му съдействува. Да се убива животно и човек — на човека не е позволено от нравствения закон; не е позволено и по тая причина, че човек не е в състояние да поправи загубите, свързани с едно убийство. Вьпросът с природата е съвсем друг: тя убива и унищожава от една страна, но от друга — възкресява и дава живот. Тая природа (Висши Духове се крият зад това обширно понятие) има една определена цел, на която през течение на вековете служи: да даде преднина и тласък на всичко онова, което е духовно красиво, здраво и издържливо; да употре­би за тор и да използува за добро всичко онова, което е грозно, недъгаво и гнило.

Ницше е наивен, ако си мисли, че трябва да бъдем логични според съжденията в кн. му „Антихрист". Когато той бе полудял, би трябвало неговите близки да го хвърлят от някоя Тарпейска скала само затова, че е станал вече непотребен, духовен труп, същество в тяжест на другите. Според същата не­домислица, трябвало би да доубием един Хайне, който лежи на легло, убит от парализа; да затрием без време един Милтон, защото е некрасив със своята слепота; да премахнем един Бетховен, защото не изглежда антично красив с глухите си уши. Но целият свят е пълен с недостатъци и грешки, които трябва да се търпят в името на човещината, а не да се върши с тях по-голямо и жестоко зло в името на някакъв своенравен „свръхчовек".

Поклонението пред жестокосърдието е ед­на от болезнените черти на Ницшевата душа.

Ницше допуска самоубийството, а негде даже то се явява  желателно за неговата чудата фило­софия. В кн. „Гибел на  културите" се среща следното изречение: „Трябва гордо да се умре, ако не може гордо да се живее."   Ницше може би иска да каже: спокойно, безстрашно да се умре, ала е някак пристрастен  към думата „гордост", па при това е и поет със силни изрази. Да, гордо който е живял, смирено ще умре. То­ва е обикновено сетнината на горделивия. Да се отива от рождението, което е,  всъщност, смърт (макар едностранчива) към живота с гордост, това явление може да се срещне около нас; да се отива, обаче, от живота към смъртта с гордост, това  дори  у стоиците не се е срещало: те са умирали негли спокойно. Христи­янските мъченици, които жертваха земното пред небеснотото, знаем, че умираха с примирение и радост. У тях нямаше гордост. И, може би, те знаеха  много по-добре от Ницше свръхчовешкото, далеч от свръхчовека.

Ако смисълта на живота се крие във вечния стремеж на нравственото съвършенство, което няма синур тук и там, смъртта се явяваакт напълно естествен, напълно допустим. Тя няма нужда с посрещане от афектация, не е нуждно да я назоваваме „горда": спокойствие и примирение повече й прилича, съзнание за изпълнен земен дълг повече й отговаря.

Ницше е далеч от многостранността на жи­вота, въпреки оная многостранност и донегде за­дълбочаване, което съзираме във философията му. Ницше не разрешава проблемата за живота отвъд... —Та за какво ли му е?

От разбор на Ницшевите книги, а особено на поемата му „Тъй рече Заратустра" (гл. За отвъд световниците, стр. 24, прев. П. Славейков) се вижда, че Ницше иска да основе царството на свръхчовека само на земята, а не на небето или с каква годе небесна връзка. Той нарича болни и умиращи всички, които са възненавидели плътта и земята, без да се дава сметка за това, че мнозина от тия „болни" и „умиращи" умряха за напредъка на същата земя, която философът иска да назове жилище на свръхчовека.

Ако под понятието здрава и правоъгълна плът Ницше разбира здраво тяло, няма какво да се възрази; ако разбира животинска угоена плът без дух животворящ, тогава ще се съгласим с недъгавите хора, които ленеят за бог: по-добре с недъгав за Бога, отколкото в бо­жество или свръхчовек, което страда от недъг.

Добродетелите Ницше иска, щото да не се смесват с ония на стадото - народ, да нямат общо те с общочовешкия разум. Добре е, гдето препоръчва да се свени човек и да заеква за своите добродетели, сиреч, да е скромен и смирен с тях.

По отношение на четенето и писането Ницше влага в устата на своя херой Заратустра следните мисли : „От всичко писано обичам само онова, което човек пише с кръвта си. Пиши с кръв и ще познаеш, че кръвта е дух. Не е тъй лесно да разбираш чужда кръв! Аз мразя четящите безделници.” Това мнение е сходно с Евангелието: „Аз ви родих в Христа Иисуса чрез благовестстването (посл. Коринт. гл. IV, ст. 15), а на друго място св. Писание (Ев. Лука гл. VIII,  ст. 55—56) виждаме как словото възвръща духа. А предтечата на Фр. Ницше, еснафският философ Артур Шопенхауер има същото мне­ние за писането и четенето: „Люде, — казва той, — ко­ито прекарват живота си в четене и черпят своята мъдрост из книгите, приличат като ония, които знаят една страна по описанието на разни пътешественици. Те могат да разправят много подробности за страната, ала техните познания не са свързани, ясни и основни. Напротив, люде, които прекарват живота си в мислене и обсъждане, приличат на пътешествениците, ко­ито сами са пропътували страната; те познават всичко, за което се говори, знаят общата връзка на всички неща и се чувстват като у дома си”.

Всяка година в странство и у нас излизат с десетици и стотици хиляди книги, вестници, брошури и проч. издания, които се разправят с глупости, свади, клюки и нападки. Авторите на тая смет приличат на ония, които разправят фантастични неща за непознати страни; те не са истиски пътешественици, за които ни говори Арт.Шопенхауер; те — както се изразява още по-живо и образно Ницше — не пишат с кръв, а с някаква въвоняла течност, която разнася далеч по света своята лоша миризма и трови душите.

За войната и военните Ницше има добро мне­ние. И това е болезнен признак на душата му. Със свойствения си обаятелен стил той защи­тава военните, като се стреми да отхвърли обвинението, че те са безсърдечни, сурови и дръзки (Тъй рече Заратустра, прев. Пенчо Слав., стр. 41). Както споменах и по-рано, той смесва подлунното воюване, което е свойствено на чистия дух с грубото и жестокосърдо воюване на земята, което се нарича война, кръвопролитие, човекоизтреба. Подобно на жените, на които окото е към военщината, а особно към офицерството, и Ницше се провинява с участие: „Аз Ви обичам от душа, мои братя във войната!"

Да бе преживял ужасте от европейската война 1914/20 год., дали би възклицавал по същия начин?

Ницше мрази държавата. Той я нарича „най-студено от всички студени чудовища." Това мне­ние на философа се нрави и на неговите идейни противници. Да; съвременната държава може да е студено и премного студено чудовище, но тя не може да бъде по-добра, щом ние, човеците, не сме достойни за нещо по-добро и не сме в състо­яние да си наредим по-справедлив ред на нещата. „Каквато глава, такъв бръснач, — казва българската подумка. Каквато обществената съвест, съвкупност от отделни възвишени съвести, такава е и държавата. Между едното и дру­гото има логична връзка. „Езикосмешение на до­бро и зло: тая поличба ви давам аз като поличба на държавата; и каквото и да каже тя, лъже; и каквото да има, откраднала го е”. Същото мне­ние за държавата имат и хората от другия антипод: социал-демократи, нихилисти, комунисти и анархисти. Те искат да премахнат това езикосмешение, да отхвърлят лъжата и да отнемат краденото. На   теория няма по-лесно нещо от унищожението. И държавата ще се   унищожи. Ала тя представя властта, която без да приемем,  че   има божествен произход (вж. ап. Павловото твърдение: всяка власт е от Бога), не може да се унищожи, защото е един природен принцип. Общество без що-годе авторитет не е имало, няма и да има. Изборната свобода на чо­века се ограничава тук с тия думи: или добра власт, или лоша власт. Безвластие (анархия), както се  изразявават крайните политици, не е мисли­мо нито на земята, нито на небето.

Ако социал-демократите вземат властта в ръцете си, те ще заменят буржоазната дър­жава с пролетарската, с властта на пролетарията. Ако дойдат анархистите, които също са против буржоазната държава, ще установят пак sni generis  управление, почиващо поне на авторитета на Кропоткин, Бланки, Бакунин или др. някой теоретик анархист.

Ще дойде, наистина, един ден, когато властта ще мине в ръцете на Господа. Тогава ще настане управлението на божествената Любов, едничка която е в състояние да прероди държавата - чудовище.

Ницше е против големите и малките велики и учени люде. Ала сам той е бил професор и учен, та някак странно звучи на ухото тоя повик против учените, или както ги нарича „му­хи на пазарището".

Против ония, които се преструват на целомъдрени, а вършат блудодеяния, Ницше отправя следния уместен укор: „У някои целомъдрието е добродетел, но у мнозина е почти порок; тия се въздържат, да, но псицата чувственост изнича със завист от всичко, що вършат те. Дори при висините на тяхнатата добродетел и чак вътре в студения дух ги погледва това животно и неговото безпокойство. И как мило знае да проси късче дух псицата чувственост, когато й откажат къс месо!”

Притчата за приятелството съдържа тв. цен­ни мисли. Тя наумява следното о.- мистично опре­деление на тая добродетел: „Приятелството е добродетел, която се отличава с прозорливост за ближния. Пророците съветва да говорят пра­вото и да не употребява никой лъжа.”

Ницше е против обичта към ближния. „По-високо от обичта към ближния стои обичта към най-далечния и бъдния", — казва той. Тук има недоразумение или по-право замъгляване на понятието „ближен" с „далечен." Окултно-мистично „ближен" значи оня човек, у който има едно поне слабо изображение на св. Дух; ближен не може да бъде оня, който е доволен в духовната мръсота. А колкото за „далечния", той като антитеза на ближния не мо­же да съществува, щом приготовлява условията и спомага за една по-добра бъднина, малко важи дали тя носи име „царство на свръхчовека", „Царство Божие", „Златен век" и пр.

Ницше възхвалява творците и под това по­нятие той разбира всички ония, които съдействат за идването на свръхчовека.

Ницше е против жените. Отиваш ли при жена, казва той, не забравяй камшика!" Жената той поставя по-долу от мъжа, без да има някакво основание за това, освен своята ексцентричност и женственост. А знае се, че еднородните електрически сили се отблъскват. Ако жената е определена от съдбата другарка на мъжа, нима ще трябва да се гони и ненавижда? Ето едно правдиво ок.-мистично мнение за жена­та: „Отредената преди рождение жена е като празник за мъжа; тя отива насреща му с финикова вейка и го посреща тържествено пред прага на новия живот",

§ 6. Навсякъде, във всеки ред на Ницшевите съчинения се прокарва аристократичен възглед върху жизнените въпроси. Това е особеност не само на Ницшевия стил, но и на него­вото мисление. Ала тоя аристократизъм е изложен на същото непостоянство, неустановеност и коригиране, което не напуща философа по пътя му в многострания живот. Над едно старо заблуждение, което се нарича „добро и зло" той иска да постави своя аристократичен светоглед. Това не е достатъчно ясно.

Като не одобрява, че колелото на това за­блуждение се е въртяло около прорицатели и звездобройци (кн. „Тъй рече Заратустра”, прев. П. Славeйков, стр. 192), Ницше сам се обръща към небето (Пред изгрев слънце, същата кн., стр. 158) и възкли­цава: „О, небе над мене, ти, ведро и дълбоко! Ти, ведра светлина! Като те гледам, трепера от божествени пожелания. В твоята висина да се хвърля — това е моята глъбина! В твоята вед­рина да се скрия — това е моята невинност! Бога закрива твоята хубост; тъй криеш ти сво­ите звезди. Ти не говориш; тъй ми възвестяваш своята мъдрост." В тия цитувани редове гово­ри една благородна божествена душа, един прорицател на свръхземен аристократизъм и един звездоброец като древните маги.

И той говори за добро и зло, и той се вър­ти около това „заблуждение", с една реч, Ницше — философът напъти влиза в противоречие с Ницше — поета. Ницше, духопосредник на светли духове, трябва да различаваме от оня, който плещи за Евангелието: „Трябва да си тургаме ръкавици, кога четем Новия Завет" („Анти-христ", ст. 311, френ. прев.). Ницшевият аристократизъм, въпреки добрите си белези, съединява в себе си още следните отрицателни: гордост, прекомерна самонадеяност, надменност. „Аристократизмът не може да се импровизира", ка­зва той. „Всичко добро се доставя по наследство. Трябва да се родиш за всичко висше." Подобно на стоиците той разделя  хората на 2 категории: мъдреци и глупци. Аристократите са антиподът на тълпата (тези, които са най-много) неизлечимо посредствените   хора, стадните. Ницше е против множеството; той казва: „Там, гдето пие сганта, всички извори са отровени."  Аристократите, според  Фр. Ницше са велики самотни души, които не си харчат самоотричането и които знаят да заповядват. Ницше тук е близък на Иисус Христовата заповед: „Не хвърляйте бисерите на свинете", макар че Иис. Христос не проповядва презрение към  множеството, а го милее и работи за неговото спасение. Нравствеността  за всички, според Ницше, е нещо невъзможно.    Въпросът за достойнството го докарва на мисълта, че произхода на аристократите е нещо особено, раз­лично от простосмъртното. Ницше би бил прав, ако обяснеше въпроса от окултно-мистично гледище. За жалост, той не разбира или избягва всеки досег с тайнственото. Моралът на ницшеанството е морал на расата и привилегиите. Друга една грешка на Ницшевия аристокритизъм е следното негово изявление: „Себелюбието влиза в състава на   аристократичната душа. Другите хора, неаристократите, трябва   да се принесат в жертва на това начало. С една рязкост, дори нахалност, Ницше пише: „Същината на всяка истинска здрава аристокрация се състои в това, че тя чувства себе си не като функция на общия строй, а негова цел и висше оправдание и че тя със спокойна съвест и висше оправдание вижда как в нейна жертва й принасят маса хора, превърнати заради нея в полухора,   в роби, унижени до положение на прости оръдия."

Ницше е против равенството, против соц.-демокрацията и против социалния въпрос, който е вече тъй назрял в наши дни и съставя обществен недъг. Ницше казва; „На равните — равно; на неравните — неравно, такъв трябва да бъде истинският принцип на справедливостта и от него следва, че неравното не трябва да бъде равно." И на друго място: „Комунистичният шаблон на Дюринг, който твърди, че всяка во­ля трябва да счита равна на себе си всяка друга, е принцип враждебен на живота." Върху демократичното движение, което в съвремения живот ръководи политиката, Ницше няма друго мнение, освен това, че принизява човека. Ницше обвинява християнството, че проповядвало равенство пред Бога.

А искрен ли е философът и дълбоко убеден ли е философът, който подобно на библей­ския безумец, казва: „Няма бог, бог умря!"? Нам се струва, че той с такива поетични въз­торзи, които предполагат съмнително обсебване или симулация на добрите духове, влиза в едно голямо противоречие със себе си, когато е бил вдъхновен свисше. И от това първо­начално противоречие, което има за основа една окултно-мистично тайна, Ницше изпада и в други противоречия, които засенчват, както изящната му поезия, така и парадоксалната му философия. По такъв начин той потвърдява мисълта си, разказана в неговата книга за Вагнер: „У всички ни има, въпреки съзнанието и волята, критерии, формули и етични принципи от най-противоположно произхождение — ние от физиоложко гледище сме лъжливи." 

Ницше има много високи понятия за аристо­крацията (разбирай в светски смисъл); той пи­ше в кн. си „Извън границите на доброто и злото": „Аристокрацията се чувства като законодателка на нравствения свят. Тя чувства във възвишените, горди състояния на душата то­ва, което я отделя от тълпата и определя ней­ния чин." С други думи аристократизмът се състои в самовъзвеличаване и превъзнасяне. Все пак такова схващание не би имало поне отчасти оправдание в живота, ако то съдържаше поне малко духовна, окултно-мистична закваса. Видяхме, че Ницше отхвърля небето, безсмъртието и Божеството — това, което би могло да даде идеален смисъл на някакъв негов аристркратизъм; в такъв случай идеята му за аристократизъм, в който съставните части са чувство на пълнота, власт, която минава извън границите," *) замязва на двуколка, която иска да мине за бързоход автомобил. Ницшевият аристократ се отличава още от другите, простосмъртните: той ги пре­зира. „Аристократът отделя от себе си съществата, в които се проявява противоположното на неговия възвишен и горд дух; той ги пре­зира" . Ницше изглежда не само да е кръстосал понятията; той ги е забъркал. Колко плебейски изглежда тоя болен аристократизъм,  който в безсилието си се гърчи и презира людете! Колко долнокачествен е той в сравнение с Иисусовия, който казва: „Бъдете съвършени както е съвършен и Отец ваш на небесата". Напр., Иисус Христос, колко знатен, добър и прекрасен из­глежда, когато прощава блудницата и казва й : „Иди си и не греши втори път".

*) Окултно-мистичният философ В. Райзнен в своя етюд „Смисълта на живота" ето що казва за властта и сродните ней качества : „Като се изключи силата от пространството, създава се също съсредоточване на сили. Това на първо място, е богатство от сили и на второ място — което е по-важно — власт. И богатството, и властта са чисто земни идеали и затова се явяват най-разпространени. Някои хора започват с достижение на богатство, а други — с достижение на власт, но без тях не може да мине нито един човек. Без тях за цялата маса люде няма смисъл живота. И някои аскетич­но настроени философи напусто мислят, че това са идеали на злото — богатство и власт. Най-сетне, грехът се възвръща именно към тия, които вече са преминали в следващ план — помнете, че животът е необразим; ала за да се попадне в тия последващи планове, необ­ходимо е да се мине последовно през първите. А такива бездруго ще се явят извън пространствеността в мате­рия и сила. Ето защо нормални и естествени отрицатели на имот и власт се явяват само тия люде, които вече са ги имали. Че те се отказват от богатство и власт — това е напълно естествено, защото им е време да преминат в последващ план, но цялата маса на човечест­вото е бедна и неимотна и отначало трябвало би да из­пита радостта на богатството и сладостта на властта. Който премине набързо през тях, все ще мечтае за тия идеали; за това естествената еволюция е наложителна. Жаждата за богатство и власт не е прищявка, а неумо­лима потреба на природата, еволутивен нагон".

Ницше   смесва   латинското malus (зло) с гръцкото melas (черен), стараейки се да обоснове понятието си за добро и зло на етимологическа ос­нова. Това, впрочем, нищо не доказва. Ако допуснем, че чернотата на хората е някакво зло, белотата им добро ли е? Чернотата на лицето не означава още чернота на духа или истинското плебейство. И днес, когато даже красотата на хората има повече връзки с красотата на духов­ното аз, подобно обоснование на добро и зло въз външен, непостоянен, чисто физически белег означава недомислие. Изтънчеността на душата зависи от развоя на съкровената кра­сота. *) Духовната знатност не означава безо­гледно властничество, презрение към себеподобните и самолюбуване, подобно на пауновото. Благородството на духа е последица на едно благо, което се родее с Небето. Висотата на духа се познава със заветът, вложен в сърцето на избраника от Бялата Ложа.

*) „Красотата — казва кабал. книга Идра Сута — е висшият израз на нравствения живот и нравственото съвършенство; тя е равна на слънцето, лъчите на което отражават всички предмети на тоя свят и без което всичко би потънало в мрак: красотата, с една дума, е идеалът".

§ 7. Атеизмът (безбожието) на Ницше, което би трябвало да схващаме повече като философ­ски протест или съмнение, предизвикано от външното, световно несъвършенство, е също така плитко и погрешно като неговия аристократизъм.

Ницше жадува, от една страна, за свръхчовека и тоя свръхчовек трявало би да замести „умрелия бог"; от друга страна на философа се иска бог, който знае да танцува. Мъчно е да се разбере какво е искал Ницше да каже с тоя танцуващ бог. (Тъй рече Заратустра, Прев. П. Славейков, стр. 34). Ако е искал да се препоръча като жизнерадостен, нима лудорията е свързана с мъдростта и любовта, тия основни качества на Божеството? Ако е искал да каже, че от вървенето се отива към тичане и от тичането към хвъркане, нима танецът на безумието е върхът на съвършенството? Тогава лек би изглеждал богът на Ницше и някакво безумие би го характеризувало. Ние сме свикнали да виждаме откакто свят светува между всички хора, племена и ези­ци, понятието „бог"   обкръжено с ореола на дълбока мъдрост и сериозност; нам ни се струва, имайки на страната си толкова много сви­детели, че сме на прав път. Дори в Кабалистичната книга на Ленен, гдето се изброяват 12 качества на Божеството, не срещнахме качеството „танцувалност":   Това е специалитет на Ницшевото мъдрословие.    И нещо друго: „бог, който танцува" — това е обективизация на Ницшевата игрива и танцуваща в многообразни понятия душа.

Безбожието на Ницше е зародиш на след­ното мнение-майка: „Нищо не е истинско, всичко е позволено". И ницшеанството поставя за върхов­на причина на нещата хаосът: всичко, според Ницше, започва с хаос и свършва с хаос. Песимизмът на Арт. Шопенхауер е нещо много ра­достно и надеждно в сравнение с тая филосо­фия на безбожието и отчаянието, която разрушава   всякакви научни, нравствени и обществени идеали.

„Ние трябва, пише той (Band IX, 125), да изгубим вяра в Бога, свободата и безсмъртието като първи зъби и тогава само ще ни израстнат истински зъби." Хероят на Ницше, Заратустра, със самозадоволство пита: „Кой е повече безбожен от мене, за да се предавам на неговите упътвания?" (кн. „Тъй рече Заратустра"); от това положение се разбира, че по-добре е да се нареди нерелигиозен живот; по-добре е сам да стане бог. Това — добре. И св. Писание препоръчва да се върви из духовния път и да се достигне до святостта и божествеността, ала не както иска това Ницше — по широк и крайно отрицателен начин.

Най-възвишеният и най-мъчнодостижим идеал за човека е святостта. Само чрез нея се познава Бог, който действа в нас и около нас. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" е казал Христос на планината. И чистотата на сърцето — това   е condition sine qua non (обeзателно условие) на святостта. Ницшевият дух не всеки път е бил на Планината, той е слизал и в Долината, ето защо той не е могъл да разумее значението на понятието святост.  Това е особно състояние на блаженство, каквото са изпитвали религиозните мъченици. Святостта  най-добре са разбирали християнските мъченици. Наистина, имало е святи мъченици — индуси, китайци, араби,перси и др., но техният екстаз е стоял качествено по-долу. Напр. мохамеданското понятие за святост се явява по­вече като груба източна представа, доста усетно свързана с полово благополучие. Святостта е висш израз на набожността. Ницше благодаре­ние на своя силен ум е изпадал напъти в свято сьстояние: той е бил и духопосредник на светли слънчеви духове, макар за малко време. И това имено, тая краткост е бъркала на мъдреца да схване по-тънко, що значи да бъде човек свят, набожен, богопредаден.

Както в по-разреденото вещество се крие голямата сила на лъчистата материя, така и в по-слабата проява на стремеж, богатство, власт и вездесъщност (бързи съобщения с хората: железници, телеграф, телефон, аероплани и автомобили), се крие силата на набожността. Богатство, власт и вездесъщност са истински земни идеали; за тях се блъска човечеството повече, защото тяхното достижение му се вижда по-близко и възможно. Ала святостта, неразбра­ната от Ницше святост, макар на пръв поглед да се явява лишена от здрава смисъл, от реалност, макар да изглежда само прост стремеж и мечта, е истински духовен идеал, идеал на духовните силници. Човек може да бъде богат и пак няма да усети истинска наслада; човек може да бъде властник, пак няма да се опие от сладостта на властта; човек може да при­тежава една относителна възможна за земята вездесъщност, но духът му няма да се зарадва особно много; — едва когато се откаже от тия идеали, или по-право, когато устремът към тях прегори, тогава ще познае неописуемото блаженство на святостта и възвишения живот. Ницше разбира, че за да се създаде нещо ново, трябва да се разруши негодното старо; Ницше обаче не може да разбере, че след разрушението трябва съзиждане на нещо по-добро от старото и че смисъ­лът на живота се заключава в постепенния отказ от обектите на живота: богатство, знание, вездесъщност, слава и пр. Смисълът на живота се крие в отказа от живота. Ала от светските хора — в тях влиза и Фр. Ницше — не всякога това се схваща ясно. Ние разглеждаме безбожието на Ницше като1 един протест против условностите на религията, философията и науката, взети като двигатели на практичния живот. Неговата голяма поетико-философска рожба „Тъй рече Заратустра” е хубава: стилът и отделни дълбокомислени места са неподражаеми; безбожието, обаче, което съставя гръбначният стълб на това дете, издава неговата слабост и болезненост.

Набожността и святостта са потребни, макар даже за тяхната несъвместимост със светския живот. Святостта е мярка сама на себе си, както и на безбожието.

По безбожие Ницше е много краен. Ала крайностите се сближават. Един от неговите критици, проф. Кафтан открито нарича Ницше „религиозен гений" (Християнството и Нитч. чо­вешки морал, 1897, S. 10). Страстното желание на Ницше да намери чрез своите поетични химни смисъла на живота го сближава с религията; горещото му желание да търси истина показва, че той не е бил чужд на своего рода набожност.

Неговият бурлив дух издава оня клокот, що е ставал в съкровеното му аз: там е правил той всъвъзможни опити, залитания от една проблема към друга, за да намери щастие и блаженство. Уви, той свърши печално: послед­ното му съчинение „Антихрист" ни навява на мисълта, че той не е намерил разковничето на своето щастие и тиха радост.

§ 5. Ницше е образцов не само със своя стил: той е такъв и със своите философски противо­речия.

„По-човешко е едно малко отмъщение, от­колкото никакво отмъщение." Тъй учи Ницше чрез устата на своя херой Заратустра. С това той иска да се противопостави на омразното нему „обичайте своите врагове", което изисква Христос. Ницше не може да разбере, че всяко ед­но отмъщение, колкото малко и да е, ще преди­звика у противната страна друго отмъщение; и понеже ние би трябвало, по човешкото поучение на Ницше, да отговорим с още едно и т. н., ще излезе, в края на краищата, че отмъщенията няма да имат край и че справедливостта — тая Ницшева обич с ясновидни очи — никога няма да настъпи. Ние, хората, сме длъжни от човешко и божествено гледище да търсим тая справедливост; само ако бъде тя с нас, би умряло нашето зло.

Ницше съветва своите почитатели навреме да мрат. Ала как се мре на време?

— Не ние, а друго отделя нашия край, на живота. Смъртта не е празник, що сами си определяме. На земята има два рода хора: нужни и излишни. Нужни са ония, които разбират своя­та благородна роля в служба на своите ближни и желаят словом и делом царството Божие на земята; излишни са не ония, които се отмятат, според ницшеанството, от живота, а които не разбират, че трябва да живеят според Хри­ста, върха на съвършенството. Когато наближава смъртта на един нужен, смъртта може да се стори, ако не празник, то поне естествена по­следица на един смислен живот, една промяна към по-добро състояние; обратно ще бъде със смъртта на излишния, изразът „навреме мри" не могат да зададат като въпрос никакви свръхчовеци към човеци; тоя въпрос може да зададе само Оня, който създава живота, отнема жилото на смъртта и казва: „Навреме живей!"

Логичното заключение за Ницшевото твърде­ние за „волната смърт" е чисто и просто само­убийството. „Спри ония, що те ядат (за духовно ястие става дума), тъкмо кога си най-вкусен: то­ва знаят ония, които искат да бъдат дълго време обичани." По тоя начин Ницше заприличва на инжинера Наумов (херой в романа на Арцибашев „У последней черты"), който проповядва на всички и навсякъде самоубийството и лудешки задава въпроса на Бога: „Наистина, ти по-силен ли си от мене?"

А загдето Иисус Христос поискал рано да мре, Ницше пак е недоволен: той го нарича недозрял младеж, който, ако би живял по-дълго време, би се отрекъл от учението си. Въпросът с Иисус Христос не засяга самоубийството: Иисус Христос живее навреме, сиреч, колкото бе потребно и навреме умря. Ницше, обаче, макар че бе против „излишните”, сам стана в предвечерието на своя залез излишен и създаде глуповото произведение „Антихрист", което е също излишно, не толкова като венец на безбожието, но като свидетелство на Ницшевия философ­ски упадък.

„Далеч от Бог и богове ме отвлече тая воля; какво би имало за създаване, ако имаше вече богове! Но винаги към човека ме тласка моята страстна воля на творец; тъй нещо тласка млатът към камъка" („Тъй рече Заратустра”, Прев. Пенчо Славейков, стр. 82).

Тия редове издават две основни противо­речия: Ницше не познава Бога и боговете, които дръзко, безумно отрича; Ницше не съзнава, че неговият свръхчовек - „образ на неговите образи" - дохожда при него като сянка, а не като живо същество. Писателят Немоевски в кн. си „Писмата на един безумец" описва живота на едни чудовища - свръхчовеци, за които няма морал и съвест. Писателят Пшибишевски в романа си „Homo Sapiens" ни рисува един нравствен урод, комуто силният ум служи само на злото. Така става с тия, що се откъсват от мистичната връзка на богове и Бог! Homo Sapiens е пародия на свръх­човека. Впрочем, Ницше се е самооболщавал: той е мислил, че като събаря старите понятия, като троши старите идоли, ще бъде в състояние да ги замести с нови и по-добри. Уви! Той ни е оставил „свръхчовека", който трябва още да изкупва своите грехове.

„Човек трябва да държи твърдо сърцето си, че отпусне ли го пък, скоро изгубва глава. Тая мисъл на Ницше изключва състраданието. Най-много безумства, според автора на „Тъй ре­че Заратустра", ставали между състрадателните, най-много скръб на света са причинили те. „И тъй, пазете се от състраданието: от там идва за човецитъ тежък облак. Тоя, що се има за дарящ (даряващ), трябва да внимава да не хвърля бисерите на свините. Ала ако е нужно приятелски да по­могне негде, трябва ли да откаже? Ако трябва да се слави Бог, защото е благ и милостта му във век (псал. 136), човек би ли трябвало да прилича на своя Творец? Нежната душа на Ницше трябва да е изживяла милостта и състра­данието, трябва да е страдала много, за да се отвращава философът от тая слабост." И каква е целта на свръхчовека, ако не да дарява, да бъде милостив и състрадателен. Ала Зара­тустра, Ницшевият херой, който мрази дарящата добродетел, ненавижда прошката и състраданието, отхвърля милостта, сам е дарител, състрадател и милостив към своите ученици — „тъм­ният облак", от който ще блесне мълнията свръхчовек.

Ницше мрази свещенослужителите. „Истина, казва той, предпочитам да видя безсрамника, отколкото извърнатите очи на техния срам и благоговение!"

Може би той ги мрази загдето те търгуват с Христовото учение.    Ала Ницше е Антихрист: той петак не дава за „младежа" Иисуса и него­вото „неземно" учение.  Той обича не тоя, който чрез огън минава за своето учение (това спо­ред него нищо не доказвало!), а обича, когато някой  от свой пожар изкарвал своето учение. Тоя,  що минава чрез огън за своето учение е същият, що се кали в мъчнотиите на живота и става  мъченик за една добра идея (не важи дали е собствена, негова или заета), важното е да е полезна за човешкия род. Такива са мъчениците, които безкористно служиха на Христа и с готовност преминаха през огън и желязо за него. А Христос не изкара ли от своя собствен по­жар (разочарования от ученици, народ и пр., мъките на кръста) своето учение за съвършен­ството? Ала противоречивият Ницше казва: „Кър­вави знаци пишеха те (за мъчениците Христови е реч) по пътя, който вървеха, и тяхното безумие учеше, че с кръв се доказва истината (стр. 87 „Тъй рече Заратустра”, превод Пенчо Славейков).  Ала и Ницше е безумен; и той безумно учи:  „От всичко пи­сано обичам само оново, което човек пише с кръвта си.  Пиши с кръв и ще познаеш, че кръвта е дух." Значи, с други думи, че омразните нему християни са писали с кръв (разби­рай иносказателно) своето учение и са ставали мъченици, за да познаят духа. Лъжа е тогава, че кръвта е най-лошият свидетел на истината"; той е най-убедителният.

Ницше се питал веднаж: „Как, нима жи­вотът има нужда и от сганта? Нужни ли са отровни извори и зловонни огньове, и омърсени блянове, и червей в хляба на живота?" — На тоя дълбок въпрос той отговаря с бягство (стр. 93 цитир. съч.). Ала така не се разрешават важните въпроси. Ако човек е използвал сган­та като добър тор за своите красиви цветя, един ден той трябва да се погрижи за подема на тая сган: да я пречисти от мръсотиите, да я облагороди със своята любов, да я напъти към Извора на живота. „Животът е извор на насладата, но гдето пие и сганта, там всички извори са отровени." Това е грозна действителност, това е така. Ала трябва ли да отмъстяваме на тия прости, невежи, неуки същества, убити или смазани по една или друга причина в живота? Ницшеанството — разбрахме това достатъчно — проповядва смърт за такива. Не всички боле­сти се лекуват с ампутация на болните органи, не всички недъзи са излечими с тежки операции. Лекарят не е касапин, нито джелатин. Ние сме длъжни да сме внимателни към всички ония грешни души, които идат от пъкъла, за да се въплотят и поправят на земята: наистина, те може да са мръсни, но кой човек не е отбелязал в своето минало нещо мръсно и нечисто? Рано или късно тая мръсотия ще се избели от мъките и страданията и тия нещастни създания ще влязат в ролята да бъдат наши по-малки братя. Тогава те ще престанат да бъдат сган и няма да тровят изворите на живота, а ще привикнат подобно на нас да ценят чистото и възвишеното. Ние не знаем дали всички, но много от т. нар. сган  ще се спасят един ден. Бог ще помилва (псалом 136) дори тия, които някога викаха срещу него „Разпни го, разпни го!". А нима Ницше, който чрез устата на Заратустра се провиква: „Кой е по-безбожен от мене, за да се порадвам на неговите упътвания?” (Тъй рече Зарат.); нима Ницше не е богохулствувал, подобно на тая съща, ненавиждана от него сган? Но и него Всеблагият ще помилва и ще му посочи Горе недостатъците на свръхчовека.

§ 9. Едно момче, седнало в една шейна и държащо в ръце красиво малко дете, се пър­заля от височината на един рид надолу към низината. То кара бързо надолу, управлявайки изкусно шейната и образувайки с нея и държаното в скутове дете няколко кръга по леда. Сякаш това издава желание за танцуване.

Момчето в шейната — това е Ницше, който ни заявява, че по-далеч от любовта към ближ­ния била любовта към „далечния". Шейната, що се плъзга по ледените условности на живота към една нова цел — именно тоя „далечен"— е бележитото съчинение „Тъй рече Заратустра". Тая шейна носи и детето, красивото дете, наре­чено от Ницше „свръхчовек". Философът е победил всички спънки на ледния светски път, убил е всички кумири и авторитети и нищо не го спира да бъде един изкусен разрушител на старото, отживялото своя век, грох­налото по морал и съвест.

От старо време и до ден днешен се е съзнавало, че хората, живущи в дола на смърт­ната сянка или достигащи небесния рай могат да се управляват само тогава, когато се овладеят техните умове. Идеите  хипнотизират света и Ницше знае едно изкуство за управляване — изящният стил, макар в някои съчинения той да достига до отегчителна специализация и маниерност.*)

*) П. Бурже съглежда характерната черта на епохата - упадък (декаданс) - в стремежа да се придаде независимост на страницата на книгата, на думата във фразата. Критикът на Фр. Ницше, Л. Рил, разглеждайки афористичната му философия, казва : „В незавършеността и проблематичността, в парадоксалността на мислите и смяната на настроенията, в чудното смешение на здравото с болезненото се крие и особното очарование на Ницшевите произведения. Според това, дали вярно или криво се разбират, те стават източник на здрава храна или отрова. В тия произведения се намират заложби на най-разнообразни и противоположни мировъзгледи. В тях се отражава образа на съвременността, който е лишен от целно мирогледище".

Чрез словото Ницше хипнотизира и управлява. Чрез това аристократично писане той управлява своитe почитатели. Ала Ницше зло­употребява със своето изкуство: често пъти той го използва за лични изгоди; много пъти то състав­лява у него грижа да блесне с един сврърхчовек, който има подобието на деспот, тиранин, абсолютен монарх. Без да се съзнава ясно, такъв един натрапен и несимпатичен свръх-човек се явява противник на Божествения закон и започва невидима борба с Бялата Ложа, стараеща се да разбуди съзнанието на масите и да ги направи достойни застъпници на смисления живот. А знае се от св. Писание, че гдето има смислен живот, там е и желанието за съвър­шенство.

Ницше ясно посочва пътя на творящия — уса­мотението. Ала това усамотение не трябва да ни докарва до тесногърдо себелюбие, презрителност и гордост. Ницше пита с увлечение: „Можеш ли накара и звезди да се завъртят около тебе?" Сам, обаче, с всичкото свое вдъхновение на поет и с всичкото очарование на многостранен мъдрец не е успял да ни завърти до самозаб­рава около неговия свръхчовек. Каквото и да прави, той е слаб майстор, а произведението му се нуждае от Божествен дух. Хората са влюбени в поета и философа, а той е влюбен в своя недорасъл херой, защото се старае да го представи на земята за „все и вся". А той може би си мисли, че оригиналността и особеността на словото са достатъчни да въдворят, без помощта на други сили, царството небесно на земята. И някои от неговите читатели и почитатели си мислят тъй. Ах, наивните, те мислят своите  изкуствени образи по-силни от живота!

Ето някои поетични безвкусици и недомислия: „Тихо трепна и се засмя моя щит; то е на хубостта най -святия смях и трепет" (кн. „ Тъй рече Заратустра”, стр 89, прев. Пенчо Славейков). За какъв щит става реч и какъв е тоя свят смях?

„Ако имаше богове, как бих изтърпял да не бъда аз бог! И тъй, няма богове. Извлякох аз заключе­нието; но сега то пък ме влече" (стр. 80 от цитир. съч.). За­ключение криво, но Ницше при това му дава жива душа и способност да привлича! . . .

В личния живот на човека има успоредици от дейци на развоя. Ако един предмет ни дава знание за себе си, два предмета, противоположни един на друг, ни дават развой, а три и повече — духовна гибел: такова знание, което се пръска на много предмети, не дава възможност да се изучи нещо основно, а създава полуученост. В училищата не е добра тая метода, която обременява ученика с много предмети изведнаж, без да му дава основно и пълно познание само по един, сетне по два и т. н.

Свръхчовекът на Ницше е израсъл, както казва авторът, в самотията на залива Рапал близо до Генуа 1883 г. Ако човек създава нещо под влиянието на себелюбиви и человеколюбиви чувства, тая първа успоредица от чувства са първите творци на това нещо.

Кои са родителите на свърхчовека? — Ницше не ги е обрисувал или, може би, ни ги е само загатнал : „От няколко силни избраници аристократи, които познават спокойствието, величието и слънчевата светлина." Тая двойка на напредъка у свръхчовека — неговите родители Ницше е избегнал да отмине; той е избегнал да отмине също, кой от двамата е оказал по-голямо въздействие на детето : бащата или майката, кой е ръководил с по-голям успех възпитанието му. Хем като книжовно (да не речем книжно) дете, то няма родители в обикновен смисъл на думата. Негов баща е духопосредникът Ницше, който се е постарал да му вдъхне жива душа. А дали за дълго?

По-нататък успоредица на напредъка се явява друга двойка: семейството и школата. Свърхчовекът, който проповядва Заратустра, не говори за тия фактори, които складират в човешката душа своите първи отпечатъци. От тая успоредица произтича друга — наукатаи рели­гията. Така също и това Ницше и неговият застъпник Заратустра отхвърлят, като не заместят с ни­що друго душевната празнота.

Също тъй ние не може да си представим — поне от човешко гледище — тоя свърхчовек, който живее само за себе си, самотен в своя рай; себелюбящ, чужд на хорските мъки, стра­дания и копнежи; щастливец — ако може да има щастие при такива невъзможни условия — само със своето обожание; красавец, който не желае да прояви нито капка самопожертване към душите, които биха чезнали по него.

Какъв е тоя идеал? Интересно е да се знае, колко часа би могло да царува такова „ра­зумно" на нашата макар несъвършена земя. Че хората днес са ужасни, това се знае; че съ­временната цивилизация, която може да погуби милиони същества по прищявката на някой коронован глупец, е някакво казарменно порождение, не се съмняваме; ала че свърхчовекът на Ницше би докарал царството Божие на земята, в това дълбоко се съмняваме.

Свърчовекът не може да бъде Иедидия — възлюбленик Богу.

Ницше не вярва в истината на досегашните главни мъдреци; ала и оная истина, що ни дава той чрез устата на Заратустра, не ни довежда до чистата мъдрост.

Ницше казва, че гледа в окото на живота (вж кн. „Тъй рече Заратустра”,  Прев. П.П.Славейков, стр. 103) и че от това усещал да потъва в непостижима глъбина. Даже и да е верен тоя поетичен израз, Ницше не е изучил достатъчно тая глъ­бина, а онова, което е изучил, не е задоволително познание.

В песента за самопревъзмогването (стр. 109 op. сit.) философът боготвори само волята за власт. Нито диря от духовност. А Господният Дух тъй назовава окултно-мистичното — превъзмогване: „Воля за дълбоко разбиране, чеония, що ни гонят поради о. мистичен успех, ще станат дребни като джуджета и няма да ни стигнат; воля за дълбоко схващане, че враговете,що не търпяха досега нашето присъстствие, утре ще ни причакат като техни любимци".

Ницше ни предлага с поемата си „Тъй рече Заратустра" своя властолюбив херой, за да ни защитава от низостите и глупостите на живота; той ни предлага неговата спокойна искреност, която сама по себе не може да ни достави успо­коение; той ни дава възможност да си представим един авторитет, издигнат чрез силата на обаятелното слово, комуто, за жалост, липсва Божествена любов, що покорява сърцата. Свръхчовекът не разбира и в своята красива студе­нина не може да разбере човешката безпомощност; свръхчовекът е далеч от общечовешката скръб; с една затвореност, която оправ­дава само неговото себелюбие, тоя заместник на Бог и богове не може да задоволи страстното желание на едно чувствително и благородно

сърце.

§ 10. Ницшевият свръхчовек можем да вземем като нова раса люде. Доколко ще се реализуват качествата на тая раса люде видяхме в прежните параграфи. И дума не може да става за физическа еволюция на човека вроде Дарвиновото учение. Толес, бележит естествоизпитател и проповедник на Дарвиновия подбор със скръб констатира, че дори човешкият мозък не само не се развива по-нататък, а по-скоро се връща назад. В своето самоусъвършенстване човекът на Европа и Америка е останал тв. на­зад; в това отношение индиецът е задминал далеч както европееца, така и американеца.  Ала тоя индиец, силенъ и богат с вътрешен живот, е слаб и немощен в множителните връзки с предметите от външния свят; инди­ецът е роб политически и икономически на европееца. В Индия не се срещат хора, тъй могъщи, като някогашните гърци, римляни и сега англичаните. В Индия не познават волята на Напалеоновци, могъществото на американските милиардери и обществената сила на работническите организации.

Някога в Европа е живял човек-животно, сиреч, оня тип хора, които са били безпомощни да се борят с многобройните мъчнотии в живота. По-сетне се развива типът на човека - собственик, който се развива и в наши дни наред с идеала за социализация на собствеността.

Човека - собственик, също така и човека - общественик, са образувания от няколко пла­стове. Ако човекът от   животинския тип си представим като една малка животинка по сила и влияние, човекът - общественик и собственик от днешното време е като грамаден мамонт или ихтиозавър. Човекъ се стреми да стане цар на природата. Ала той трябва да стане цар и над своето вътрешно, съкровено царство. Един моряк може да плувапо-изкусно от рибите; един авиатор може да хвърка по-добре от птиците; един човек, въоръжен с пушка, картечница или оръдие, е по-могъщ и  от най-могъщото жи­вотно, но един човек, разгледан от окултно-мистична страна, е слаб, безпомощен и оплетен във всевъзможни суеверия, пороци и злини. Европейците са силни външно (светски, световно), а слаби вътрешно (духовно).  Ако поне малко имаше съ­отношение   между обществения човек и съкро­вения, нямаше да има тая нравствена заспалост. Човек в нравствено отношение е като оня тип, що ни рисува Емил Зола — „Човекът звяр".

Човекът трябва да се обнови. Това е въпрос не само на философията, но и на науката и ре­лигията. Идеята на Фр. Ницше трябва да се осветли и допълни. Тя се нуждае от окултно-мистична светлина.

Свръхчовекът ще бъде оня тип от бъдни човеци, които ще съединяват в своята природа не само светска мощ, присжща на човека - общественик, но и духовна мощ, каквато можем да видим в образите на светиите, пророците и апостолите.    Смисълът на свръхчовека се крие в Евангелските думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Отец ваш   Небесни."  Пътят към съвършенството, е   нужно  да разбираме малко по-другояче, отколкото го схващат напр. в Индия, гдето гледат на земята като израз а Майя (илюзия);   ние  трябва  да приемаме, че земята (физическият свят) е еднакво важен за нашето развитие по пътя на Христа, както и другият свят, духовният. Волята на човека трябва да се кали; безволието на индийския живот, гдето природата е   така щедра към земния жител, не ни се нрави; също не ни се нрави начинът, тъй много разпространен в Индия, чрез хашиш, опиум или др. приспивателни и изкуствени средства да се запознаваме с нирвина (блаженото състояние). Съвършенство или по-право, път към усъвър­шенстване, при което ни се изтъква безволието на хероите, не е желателно.  Селските типове на Тургенев, „унижените  и оскърбените" н  Достоевски, не са годни за свръхчовеци; в обществе­ния живот те са безпомощни. Не са удобни за свръхчовеци и типове като тоя на Фалка в рома­на на Пшибишевски “Homo sapiens”, които са силни по ум, имат обществен връх, но са  немощни по дух и със слаба нравственост.

Свръхчовекът е нужно да бъде бодър и в двете страни на   живота — отсам и отвъд; той трябва да има жива вяра и благородни дела, той трябва да бъде не някакво пасивно същество, на което нозете висят във въздуха, а мъжествен деец и крепък творец, който подготвя пътя и тържеството на Царството Божие върху земята.

К    Р    А    Й

Share this page