Църквата

(Каква трябва да бъде тя

от окултно-мистично гледище)

За пръв път се изтъква значението на понятието църква в думите на Иисуса Христа към ап. Петра : „Ти си Петър, и на този камък (petra) ще съзидам моята църква: и вратата адови няма да й одолеят" (Ев. Матея XVI; 18 — 19). Думата църква (ecclesia) Иис. Христос упо­требява в духовна смисъл: това е обществото на християните, истинските и верни негови последо­ватели, които са изпълнени със сила от Дух Господен и със съдба, ръководена от Горе, и с крепост, която се поддържа от цялата Бяла Ложа; това отбрано общество внася разделение в света, изтъквайки повече престъпленията му, а на ония, които имат себе си за избран народ, посочва грешките.

По-сетне апостолите определят това поня­тие като събрание на верните, като молитвен дом, гдето се молят и подвизават последова­тели на новото учение, като апостолска семейно- обществена организация и проч. Постепенно, за­едно с упадъка на нравствеността у христия­ните, имало е упадък и понятието „църква" до­като напокон, в наши дни, то означавава чисто и просто молитвена християнска сграда.

Ценността на това понятие, напълно съот­ветна на възвишената Христова нравственост, е безкрайна, защото духовните връзки, които го свързват с Горния мир, ни говорят за възможното окултно-мистично щастие, което ни се обещава от Първосващеника на тая църква, съдейки по неговата мъдрост, изявена нам през течение на вековете. Връзките на физическия и духовния свят са вечни. Оная църква, която е отвъд, е първообразът; тая, която е на земята, би трябвало да бъде точно копие от първата. Прието е да се казва, че горната църква е тържествуваща, а земната — още воюваща. Първата църква е свята; святостта на небесните нрави, сиреч, на общоприетите нравствени правила у Бялата Ложа (което е равнозначно на Небесната Църква) е мярката на тяхното поведение при всяко състояние на избраниците: било че те са на почивка в рая, било че те спасяват души в пъкъла. Пропорционално на святостта е благото (блаженството), което не може да бъде постиг­нато в един живот, наведнаж, и при това от всички; блаженството е вековечна цел, на­пълно постижима само в съвършенството. Не­бесната църква не живее с надежда, защото тя е постигнала разцвета на всички свои добродетели; земната църква, имайки за свята цел да достигне кога да е пълния успех на първата църква, поддържа и храни в себе си надеждата.

От положението на двете църкви (които впрочем Христовата намеса свързва винаги в единство) произтичат побужденията на земната църква, която иска и се стреми да достигне Бога и неговата воля, работейки непрестанно за своето усъвършенстване. На всеки християнин, градивен камък от неръкотворния този храм (сравни Първо Посл. Коринт. гл. VI, ст. 14) се на­лага apriori нравствен дълг да се стреми към достижение на членство, на участие във великата служба на Горния Храм. А това би значело, с други думи: всеки искрен и верен християнин, напълно съгласен с учението на Мировия Спасител, да гледа и се старае с всичките си ум­ствени и душевни сили да работи за царството Божие на земята. Наистина, тоя установен образцов ред на Небесната Църква трябва да бъде приложен и тук, долу на земята. Тая ин-волюция трябва да бъде нравствен дълг на мислещите разумни единици. Божественият план е такъв. Точното изпълнение на нравственния дълг прави безсмъртната човешка единица уча­стница в небесното благо, сиреч, в благото, отредено за Бялата Ложа.

Първата църква е по-важна от втората — земната. Първата е образец, притежава святост, съвършенство и блаженство до допустим от мисълта ни предел ; втората църква не прите­жава тия качества, но се стреми ежедневно към тях: тя ги извоюва постепенно. Грях против нея може да бъде простен, но грях против Небесната църква не може да се прости. Търже­ствуващата Църква има покоя на Божествената мъдрост; воюващата църква обладава устрема на Божествената любов. Първата зависи от благодатта; втората се примирява със съдбата си. Едната не е подсъдна никому, а самата съди; другата може да бъде съдена, щом сгреши. „За­щото дойде времето да се започне съдбата от дома Божий; и ако начне първом от нас, ка­ква ще бъде сетнината на тези, които не се покоряват на евангелието Божие?" (Първо посл. Петрово гл. IV, 17 ст.)

В земната църква нравствените правила не се следят толкова строго; много често дори те се нарушават главно от тия, които са поста­вени начело на църковната управа. Небесната църква е строга и взискателна, защото мислите, думите и делата на нейните членове са открити за Главата на Църквата, те са ясни като на длан. Всеки член на Небесната Църква съзнава заслу­женото право на о. мистично щастие, за което е достоен. А земният населник, който мни себе си за християнин, може ли да се мисли за до­стоен църковен член, когато съмнително обла­дава святостта, съвършенството и блаженството — качества, органически свързани с .живота на Бялата Ложа? — Не, той не е достоен и него­вите недостатъци са в противоречие с висшето благо. Ала ако тия недостатъци, които са отли­чителните белези на несъвършената земна при­рода, не ни дават право за участие във вечния живот (нещо, което значи: за участие в служ­бата на Небесната Църква), кое е тогава съеди­нителното звено, най-малка поне брънка за свързване църквата долу с Църквата Горе? — Това звено е учението за редица нравствени правила (заповеди Божии), които ни посочват нашите длъжности. Ежедневно, малко по малко, според

желание, сили и средства добрият християнин или високонравственият окултист се изкачва по стълбата на библейския Яков и достига Гор­ния съвършен свят.

Стремеж към горната църква има вложен apriori у всеки човек. Това е стремеж сам по себе си; това е белег на безсмъртната душа, която не може да не се стреми към своя Творец. Тъй в природата ние знаем, че всяко късче се стреми към цялото, от което произхожда. Някога християнския философ Ориген е учил, че човек е паднал ангел и че целта му на зе­мята е да се върне в първото блаженно състоя­ние. Дали ще приемем това философско твърде­ние или ще го отхвърлим (както това са напра­вили някои източни вселенски събори) не е толкова важно в случая; за нас е важен факта — и той не се отрича от официалните клонове на църквата — че човечеството в своето минало е било на една голяма нравствена висота, от която е паднало. Спомените за някогашния златен век и преданията за загубения рай са  много красно­речиви. Те изтъкват факта, че Горната и дол­ната църкви са били някога едно неразделно цяло, а след това е настъпило време на дележ, откъсване на едната от другата, упадък. Може да се очаква, тъй както се очаква царството Бо­жие на земята, че един ден ще настъпи съе­динение на църквите. И когато днес православ­ните свещенници, протестантските пастири и католишките кюрета, разделени по дух и с ка­раници в практическия живот, се молят из

своите молитвени домове „за съединение на цър­квите", ние трябва да приемем и трябва да вярваме, че това съединение ще се постигне не само за православие, протестанство и католицизъм, но — което е още по-важно — за земната църква и Небесната. Това е най-ценното нещо в света на духовните братя и сестри, у които не е угас­нало уважението към Божиите заповеди и спаз­ването на Господнята воля. Това ценно нещо е достойно да бъде предмет за молитва и покло­нение.

§ 2. Пуату Дюплеси в Revue Scientifique разправя интересния разказ за приема, направен в Алжирия на няколко туарегски главатари, как, след като изказали своето удивление за чуде­сата на нашата цивилизация, един от тях прибавил: „Да, вий сте направили чудни изобрете­ния, ала още не сте изнамерили смъртта на смъртта, като давал да се разбере с една дълбока мъдрост, смесена с възточен фатализъм, доколко в неговите очи са нищожни всички наши усилия, всички наши 

вълнения и всички наши научни завоевания, които най-после ще достигат всякога до там, гдето е фаталния и неизбежен край на всички неща. Смърт на смъртта — тава е повече окултен въпрос от всеки друг и неговото разрешение стои вън от границите на материалистичната наука, кол­кото и да е самомнителна тя.

Критиката върху съвременното състояние на църквата ще ни даде твърде печални резултати.

Нека вземемъ за пример празославната църква : няма нужда да прибягваме до примери из жи­вота на католицизма и протестантството, които се поддържат у нас от чужди мисли. В състояние ли е българската православна църква да изнамери смъртта на смъртта, да повдигне българския народ до една недосегаема нравст­вена висота? В състояние ли е тя да бъде во­юваща църква, следвайки примера на Иис. Христа? — За жалост, грубата българска действителност в църковно отношение никак не ни радва.

Една българска подумка казва: Рибата от главата се вмирисва. Ако делата на народната църква не стоят добре, виновно е преди всичко духовното началство у нас от владици, архи­мандрити и свещенници, забравили себе си в световния път. Наистина, и тия хора са рожба на своята среда и деца на своето време, но се пак те не трябваше никой път да забравят (ако, впрочем, биха могли да помнят), евангел­ското правило: „Комуто много е дадено, много се иска".

Какво ни посочват следните подумки, изра­зи и подмятания, взети от недрата на самия на­род? Не са ли тия подумки оная народна мъдрост, коята рисува вярно нещата, която посочва вярно недостатъците на тъй нар. народни па­стири? Ако един попъ върши известни беззако­ния, как можем да ги изкореним у мирски лица, които очакват добри примери и поучения от хората на църквата?

1. Перчи се като селски поп.  2. Пий  като поп. 3. Пий като отче наш. 4.Пиян поп, пи­яни деца. 5. Пази Боже от лош поп, от сиромах - хаджия и от гърчава свиня. 6. Поп и калугер не дават, защото имат по две ръце: с едната вземат, с другата благославят. 7. Поп Манол проси, Сурето износи. 8. Поп кусур не върже. 9. Ходил на блага черкова (напил се). 10. Поп печели от живо и мъртво. 11. Пази се от поп — отзад, от бик — отпред, а от калугер — отвред. 12. Поп се не избира по брадата, ами по главата (сиреч, да не е красив, но умен). 13. Попът гледа порязаниците, а попадията — празниците. 14. Видиш ли попа, приготви сопа. 15. Попът залива, долива, ама лозе не копай. 16. Попът взема и от мъртвите харач. 17. Шишкав поп ярета кръ­щава. 18. Попът на закон учи, а закон не варди. 19. Парите опопват и магарето. 20. От говеда донесе го и поп стори го, хич може ли да попува? 21. Попът пее, попадията отпява. 22. Попа питай и себе си слушай. 23. Попа слушай каквото ти казва, а недей прави, каквото прави.

24. Попът сказуе, попадията отказуе (Берковско).

25. Попът прави, селото тегли. 26. Попа слушай, но подире му не върви. 27. Пиян поп вино съ­нува. 28. Попадия — поразия. 29. Попски син или гайдаржия, или хайдутин (Влиянието на родовата карма). 30. Попът лъже, аз не лъжа (Софийско). 31. Попът кобилата язди, а на кобилата тражи (Орхание) 32. Попът ялъ благо, селото криво. 33. Попско чедо — дяволска унука. 34. Попски ръце вощени: каквото  похване, залепва. 35. Попът бяга по рида, капата му по зида (Охридско). 36. Попът ако бие някого, простия требва да го пребие. 37. По­път ако е пияница, простият народ требва да е възелница. 38. Попът кога пръдне, народът се насира. 39. Попът си чете, което знае. 40. Попът с книга, а турчин със сила. 41. Потребвали ми попове и калугери. 42. Почитай, Петко, попа си, и ти, попе, залитай за Петко! 43. Калу­гер дека влезе, докле го не изпждиш, не из­лиза. 44. Попадията лен палила, та крака си за­палила. 45. Калугер ми смигна, кукор ми се дигна (от народна песен). 46. Калугерска торба и циганска вулгия никога не се напълнят. 47. Калугерски очи са мешинени. 48. Калугер човек ли е, върба дърво ли е? 49. Мърмори като поп. 50. Имам 40 ми—хи—хи (кобили), полови­ната за тебе, половината за мене (така поп невежа чел Евангелието) и проч.

Ако са такива представителите на воюва­щата земна църква, няма си место да ги свърз­ваме с тайнствения мир на благодатта. Ала о.- мистичните издирвания ни показват, че ако има духовни неразкъсваеми връзки между двете цър­кви — видимата и невидимата — те се дължат не на заслуги от такива недостойни служители. И на най-простия ум е ясно, че велика е милостта Божия към народа. Погледнете строго, делата на църковните земни служители никак не радват Небето, което има мярката на Бо­жията милост. Дали не са еднородни тогава це­лите на двете църкви? — Не там е въпросът, защото о.- мисичното издирване ни показва, че един кой да е избраник в земната църква може да огради и запази от зло множество хора. Впрочем, това не ще рече, че небесният съд няма да съди недостойните свещенници: нищо в света не се губи и всеки ще отговаря за сво­ите дела, когато замине отвъд.

Недостоен пастир не може да даде какъв да е образец на полезна църковна дейност. Такъв пастир не може да бъде оръдие на Бялата Ложа. Злото в православната църква (а също и в другите църкви) причинява болка на все­ки искрен християнин; това зло причинява болка и на небесните жители, принадлежащи на Горната църква. Ако тая църква е приятна нам поради чистотата и светостта, долната църква става неприятна поради неспазване тая чистота и святост. Идете в кой да е молитвен дом, какво ще видите и чуете там, особно ако сте ясновидец и духовен слухар? Един ще стои смирено, изправен пред светите ликове, и ще се моли смирено за себе си и другите. Друг ще стои изправен с гордо чело, и подобно на евангелския фарисей, ще се бие в гърдите и препоръчва себе си за безгрешен. Трети, който има себе си за достойна и просветена личност, ще разправя своите дребнави новини, впечатления и сметчици, сякаш Божият храм е място за някоя кантора, кафене или пазар. А жените?—Погледнете тия потомки на прародителката Ева как се държат в църква! Много от тях отиват там да покажат своя лукс, да изприкажат махленските клюки, да съчинят някоя плиткоумна сплетня, да се похвалят със сладкото си и пр. И това било съзнателен православен народ! Един ясновидец би видял в храма, покрай слабите лъчи от бяла или жълта духовна светлина, цели пластове от тъмни мъгли злоба, омраза, духовна не­чистота, греховност и престъпност. Това би значело: в един богато украсен салон да влезе посетител с кални мръсни обуща и дри­паво облекло. В един такъв салон мръсния посетител не би се търпял нито един час. Как тогава в храма Божи се допускат и търпят духовни* мръсници, не за час, нито за два, а редовно и постояно всеки свътъл празник? — Това безразборно черкуване на всевъзможни „християни" се търпи от свещениците; това без­редие, достойно за бича на Христа, много попове насърчават несъзнателно чрез лоши примери, вътре и вън от църквата. И след всичко това можем да се запитаме: това общество от „вярващи" църква ли е?

В едно свое стихотворение под надслов „Завет на битието" о.- мистичният писател К. Д. Балмонт говори: „Попитах свободния вятър какво да сторя да бъда млад? Отговори ми играещият вятър: бъди въздушен като вятър, като дим!" Попитах могъщото море: в какво е великия завет на битието? Отговори ми звуч­ното море: „Бъди всякога пълнозвучен като мене!" Попитах високото Слънце, как да избух­на със светли зари. Нищо не отговори Слънцето, но душата ми чу: „Гори!"

И когато днес при тая неутешителна действителност на църквата във всички нейни раз­клонения (православие, протестантство, католицизъм и пр.) се запитаме как би могло да се за­пълни празнината, зееща между земната и Не­бесната църква ще трябва да си отговорим с горното стихотворение на Балмонта. Всеки милеещ за църквата народен пастир би искал да бъде църквата вечно млада, класическа в своите догми и правила, незасегната от против­ни еретически и сектантски учения; той би искал особно членовете на тая земна църква да са мла­ди по дух (Еванг. би казало „нов мях за ви­но") пъргави в изпълнение на духовния закон, подвижни за благородни подвизи.

Един народен пастир би искал да знае още, в какво се крие завета на истинката църква. Морето — обширното житейско море с не­говата вековна опитност би му отговорило: „Църквата трябва да бъде пълнозвучна, сиреч, в нея да има пълната хармония на всички добро­детели; всички участници на тая организация трябва да са обладани от горещото желание да служат на безсмъртните добродетели.

Най-после народният пастир би могъл — разумява се, ако е тв. издигнат — да попита духовното Слънце: „Какъв трябва да бъде свещеникът, каква трябва да е църковната органи­зация, земната църква? Духовното слънце не би отговорило направо, защото то се отличава с вечно мълчание или говори подобно на Христа с притчи, но неговото съкровено естество — св. Дух в нас би отговорил: „Гори!” Трябва душата и на пастир и на църква да гори за чисти мисли, добри утешителни думи и благородни дела. Да бъде човек запален светилник, какво по-добро нещо от това? Да вика човек към Господа в скръбта си (а действително църквата е в скръб), ще бъде изваден от утеснение и ще постигне духовен успех.

В тая дума „Гори!" — взета в кантовски категоричен императив — се заключава цяла редица от нравствени правила и задължения. Нравственият пламък, що гори душите и ги насърчава по пътя на добродетелите, е запален в човешкото естество преди да е слушал чо­век за какви да е заповеди, преди да е знаел законите на природата, преди да са били отво­рени ушите му за религиозните писания и преди още да е знаел що е зло и добро. Човек е горял още преди да бъде зачнат в утробата на майка си. Виктор Юго в своето животоописание казва на едно място: „Преди да ме роди майка ми, вършил съм глупости". Ако това е вярно, което е изказал великият френски писател, още по-вярно е, че може и умни работи да се вършат от човека преди да се роди. Тия умни работи са в кръга и зависимостта на вечния нравствен закон.

Духовният пастир гори от пламъка на благородно негодувание, когато вижда, че някой от земната църква се отбиват от пътищата й, отбиват се за всякога. Той плаче с кървави сълзи когато вижда, че лъстта от земни мате­риални облаги (власт, богатства, похвали и проч.) като змия е обгърнала някои представители на тая църква, забравяйки за голямата отговорност напокон.

„И рече им : не носете нищо за в път, ни тояга, ни тържик, ни хлеб, ни сребро, нито по две дрехи да имате." (Еванг. Лука гл. 9, ст. 3).

Иисус Христос препоръчва на учениците си (а и на бъдните свои свещенослужители) да се не суетят около своето пътуване по разни места с цель да проповядват и поучават. За­що е на един проповедник и наставник тояга, когато Господ му е защита? Ала съвременният поп носи не само тояга, но и револвер, отдавна загубил дори слабата вяра на дедите си. И ако го попитате защо е му тоягата или револвера, ще ви отговори простодушно: Да се пазя от дивите зверове и разбойници. А някога апостолите укротяваха зверовете (Деян. Апост. гл. 28) с нравствената си мощ и респектираха разбойни­ците със словото Божие.

Защо е на окултиста - наставник тържик (торба), когато той няма какво да носи и гдето отиде между братя и сестри, ще го нахранят и напоят. Ала съвременният поп мисли, че това е невъзможно, защото заплатите са недостатъчни за кръщение, венчавка и погребение малко се плаща от енориашите; с една реч проповядваното и препоръчаното от Христа modus vivendi е нереализуемо.

Защо е на истинския пастир хляб или сребро (за купуване храна или др.), когато братята и сестрите (вярващите) които очакват духовна храна от него, няма да го оставят да гладува? Същото е и с дрехите: излишни дрехи не трябва да носи църковният настевник. И днес когато става реч за коренното реформиране жи­вота, няма да бъде зле, ако се отдели църквата от държавата (за да не се смятат свъщениците за чиновници или наемници на „стадото"), а да зависят от своите енориаши и чист, здрав смисъл и естествената справедливост няма да лишат от средства за поминък добрите све­щеници.

Но ако това или онова не носи духовният проповедник, то какво тръбва да носи при своето служене на църквата? Или е той храненик на енориашите? Или е само събирач на порязаници и оправдава презрителното име „орман папаз"? — Той трябва да носи духовна мъдрост, ръководство на един светъл дух (свътъл Дух според израза на Писанието) и една чиста душа блестяща от добродетели. Само тогава ще бъ­де достоен за заплатата си работник.

Какво трябва да прави един искрен и верен християнин при това печално положение на земната църква? Трябва ли той като искрен последовател на Иисуса Христа — свещеник по чин Мелхиседеков — да живее с правилата на изтърканите обряди на една отживяла времето си църква или да се присъедини към някоя дейна секта, каквито ежедневно ни поднасят бурите на живота? Ако такъв един християнин е от избраниците, сиреч, ако той съди не по буквата, а по духа на закона, той няма защо да създава или увеличава дробежа на църквата, а ще работи искрено между народа, дълбоко съзнавайки, че формата (православие, католицизъм, протестантство) има малко значение, ако в нея има вложено съдържание — благородни дела. Именно върху тях най-много обръща внимание Евангелието, ко­ето не може в никой случай да служи на трите апокалиптични жаби (Откровение гл. 16, ст. 13—14).

Ала една релагиозна истина, като всяка истина, не може да бъде без форма: формата прави достъпна за практичния живот отвлечената истина. Формата обогатява истината, придава й пъл­нота и значение. Чрез формата си всяка истина сякаш ни казва: „Ти си представяш нещо смътно; виж го сега с очи! Й няма ли да се обявиш за него. От сега ти провъзгласям но­ви неща и скрити, които ти не си знаял. От досегашните пътища и пътеки на християнската мисъл идем да признаем три главни христи­янски клона.

а) православие; б) католицизъм; в) протестантство. Ако трябва да приемем ап. Павловото съждение, че трябва да има разделение, за да се проявят достойните (макар че всяко деление от Божествено гледище се отхвърля), ще дойдем до следното о.-мистично схващание за зем­ния църковен дележ:

а) правословието е църковно учение за хри­стиянството, милосърдно сърдце, което ако не изпълни искрено своите задължения, Небето ще постави за клетва, ужас и укор на околните народи, живущи с вярванието на Египетската земя.

б)  Католицизмът е църковно учение за Хри­стовата твърда воля, която, ако не изпълни искрено своите задължения, Небето ще довърши с гняв и ще го съди според пътищата на папството и ще му въздаде за всички мерзости.

в)  Протестантството е църковно земно учение за Христовия съмняващ се разум, който ако не изпълни  своите многобройни малки всесъжения, ще бъде наказан.

У нас в България, покрай тия три офици­ални разклонения на християнството, има много други по-малозначителни и всяко претендира да отваря устата си в притчи и да произнася гада­ния от древността. Всред това апатично съ­стояние на българското светско общество сектите са тв. дейни. Може би от тях да излезе нещо здраво и отговарящо за съвременния живот, ала за сега няма нищо строго определено, оформено. Нека вярваме, обаче, че Христовите думи; „Царството Божие е вътре във вас" (Лука гл. 17, ст. 21) ще намерят едно широко прило­жение в практичния живот; тъй пуст и безцветен след разрушенията на войните 1914/18 година.

Духовното движение в България иска опра­вяне, канализиране, иначе е опасно да не се изро­ди в суеверие и болнав мистицизъм. Така напр. някой отхвърлят причастието, като сами неподготвени духом си приготвят хляб и вино, освещават го и се причастяват по един своеобразен начин. Други се заричат да се хранят само с варено жито, сиреч, изглеждат на строги вегетарианци. Трети не искат да употребяват газ (петрол) за осветление вечер под предлог, че като изкопаемо минерално масло, има нечист (сатанински) произход. Четвърти не искат да видят или срещат кучета и котки под предлог, че били обсебвани от нечисти духове. Пети носят дълги коси и бради не давайки да се допре никой до тях с ножици и счи­тайки тия украси на главата за нещо по-свято от някое религиозно тайнство. Шести мислят свои­те конвулсивни треперания за обсебване от свят дух и пр.

Получава се една пъстра смесица от своего рода вярвания и тълкуване на св. Писание, ко­ито наумяват смешението на понятията при градението на Вавилонската кула. В голяма част това се дължи на следните скръбни факти: а) слабокултурно свещенство, вдадено в материализъм и борба за хлъб; б) невежи, слабограмотни проповедници, които смятат, че е достатъчно с Евангелието и кръста в ръка да тръгнат от град на град и от село на село, без да замислюват за що-годе подготовка. Официалната църква не хае за проповедници. Заседаващия сега Ц. Нар. Събор уж се занимава с тоя въпрос. Очакваме да видим нещо не като решение (ние българите много работи решаваме на книга, мно­го закони прекарваме през парламента, за да не се приложат никога), а като правило и обичай в делничния живот. Ала едно не трябва да се забравя в цялата тая усилена дейност: ако някой чувствува в себе си дарбата да бъде проповедник (в расо или без расо, това е ма­ловажно), той трябва първом да се приготви за тая си роля. Никой никому не може да отнеме дарованието; защото всички дарби се дават за об­ща полза (I Посл. Коринт. гл. XII, ст. 7—8). Мно­го грешат някои попове, които се обявяват за врагове на всяко духовно движение, считайки, че всевъзможните проповедници ще им отнемат требите и ще почнат да вземат пари за кръще­ние, венчило, опело и проч.

Напразен страх; ако свещеникът разбира добре своето призвание и ако е станал църковен служител не по сметка, а по духовно влечение, той ще съумее да запази своето име и обаяние от всякакво посегателство. Защото, в какво е не­говата сила? Силата на свещеника е неговият чист, нравствен живот: той трябва на всяка цена да съобразява своя частен живот с при­мерите от Евангелието, които с жар препоръчва на пасомите си при ежедневните проповеди. И нищо не е така убедително както живият пример.

Църквата в най-общ смисъл на думата е съществуването на разумните единици под окултно-мистични закони. Земната църква, която засяга човека изобщо, е организация на опитно-обусловени закони, целящи чрез тайнства и обреди едно възможно сближение с окултно-мистичните закони. Но духовната природа на човека определя неговото съществувание по закони, които са независими, макар и успоредни с физи­ческите; на тия закони, характеризуващи автономността на чистите души, се подчинява Небесната църква. Тая църква можем да наречем ессlisia archetypa (първообразна), която сме в състояние да знаем с чистия разум и ясновидството; зе­мната пък църква, която включва 

възможното въздействие от първата и отражава Божиите идеи, можем да наречем — в нейния най-чист вид очертан от Иис. Христа — подражателна (ессlisia есtyра).

Деветият член от православния символ на вярата гласи: Вярвам в едната, свята, съборна и апостолска църква. Тия атрибути макар да се отнасят до земната църква (поотделно и враждебно едно на друго, и православието, и католичеството, и протестанството претендират за святост, съборност (универсалност) и апостолът без в същина някоя от тях да ги има, с право засягат само Небесната.

Както земната, така и небесната църква простират своя обсег и над благодарните дарове, които се пращатъ само на истинно вярващите.

Единството на църквата прилича на човеш­кото тяло. Както последното състои от много членове и функции, помагащи си едни на други, така и църквата разделена на земята от недо­статъчното християнско разбиране и липсата на съвършенство, се стреми към единство и разби­рателство между клоновете. Пълното реализира­не на Христовото учение ще докара и пълно единство, пълна хармония между клоновете и Горната църква. Тогава ще се покорят всички врагове на Христа.

Църквата през различни времена е била с различни външни форми и обряди. Ала и в под­вижното старо еврейско светилище скинията и в разкошния храм законът е бил следния: око за око, зъб за зъб, сиреч, израз на за­кона за отплатата. С идването на Иисуса Христа в плът църквата се облагородява, защото проповядва благодатта на божествената любов. И от началото на Христовата църква, когато вярващите се събирали за моление в подземните катакомби, до днешен ден, когато за молитвени домове служат великолепни сгради, християнст­вото чака своята реализация в практичния живот. Какво ще рече то? — Да дойде духът на истината, който да ни настави на всека истина, сиреч как по-добре и по-справедливо да се нареди частния и обществен живот. Тоя дух на истината няма да говори от себе си и няма да действа за себе си, но каквото чуе от Горе (Небесната църква) него ще говори и ще извести това, що има да става (Евангелие Йоан. гл. XII, ст. 13).

Църковното понятие ще стане по-обширно и по-пълно: то няма да обема само религиозния живот на вярващите, но ще простре своята мре­жа и над икономическия, политико-обществения, духовен и материален бит. „И никой от тях не беше в лишение, защото всички, които биваха стопани на ниви или на къщи, продаваха ги и носеха цената на продаденото и слагаха я при нозете на апостолите; и раздаваше се всекиму според колкото му трябваше" (Деян. Апостолски IV, ст. 34-35.)

Евангелието тъй гледа на социалния въпрос, чието разрешение е предстояще в наши дни. Църквата на истиновярващите ще разреши тоя въпрос, който и демократите, комунистите и анархистите се опитват да решават само на икономическа почва. Но кои истиновярващи и как да ги познаем? Само тия, в които има гореща вяра и в които живее мистичният Христос (II посл. Галатяни, гл. XIII, ст. 5).

Духовните люде, ръководени от Бога, ще управляват обществото, като имат за принцип: „Който  иска да бъде пръв, нека бъде слуга на другите."   Ако при капиталистичния режим икономическата власт  (и свързаните с нея други власти) се намира в отделни частни лица, а при колективизма (с който се задоволяват на първо време   с.-демократите) с тая власт ще се раз­порежда правителство, — и в единия и в дру­гия случай оръдията на труда и богатствата на страната ще се владеят от групи, които са чу­жди на бедните и малоимотните работници. Христовият комунизъм,   комунизмът на бъдната земна църква ще предаде средствата на производ­ството на   подготвените духовни общества (кло­нове и групи).  И след реализирането на социализма чрез еволюция или революция, когато ще настъпи едно сравнително изглаждане на класо­вите и други противоречия, духовните работници ще станат единствени господари на живота. Оръдията за производство ще станат обществени. Не човешка справедливост, а Божествена (чрез избраниците проявена) ще тури ред навсякъде.

Богатият, за който Христос казва, че по-скоро камила ще мине през иглени уши отколко то той да влезе в рая, няма да го има вече, ала при все това, за всекиго ще има работа, храна, подслон и облекло. Кой ще свързва сега всяка малка самостойна църква с друга ней подобна или с по-голяма (с повече вярващи)? Всички групи и клонове-църкви ще се грижат еднакво за своите членове, а за свръзка ще имат една централа, в която ще се държат списъци на всички организации и ще се държи сметка за нуждите поотделно на всяка.

Така   о.-мистичните организации ще достигнат широки и грандиозни размери, като се знае, че има един невидим Свят, респективно Небесната църква, която държи сметка за всички земни дела и въздава всекиму заслуженото.

гр. Бургас,  1921 год.

Share this page